Нещо като пътеводител

Първоначално идеята беше да напиша нещо като пътеводител за местата, които описвам в трите ми романа – Италия, Франция, Португалия. Реших обаче да погледна към тях от различен ъгъл – откъм атмосферата. Защото това е, което предавам от тях в романите си – моето усещане за атмосферата на тези места.

Разбира се изборът има и практична страна – в случая на “Дом” това е мултикултурността на Марсилия, както и действителността на времето (от шейсетте години нататък), която пасваше на историята, която исках да разкажа. В “Нощ” – Италия по времето на Втората световна война – мястото отново пасваше на историята, която исках да разкажа: сравнително безгрижното детство по време на режима на Мусолини, а после разрухата през последната година от войната, изчезването и завръщането на Ева, партизанската борба на бащата на Виторио, развитието на съдбите им впоследствие.

Trastevere – квартал в Рим

Понякога попадам на коментари, че “Дом” и “Нощ” биха могли да се развиват и в България. И да, и не. Една история винаги може да се напасне спрямо определено място, ако това е целта на автора. При мен не беше. Историите си дойдоха с мястото, не се е налагало да търся къде да ги позиционирам.

Човек – особено творящият човек- трябва да умее да се разгръща отвъд физическите граници, отвъд мястото, което тялото му обитава. Творецът може да създаде живот на Марс, а човечеството – все още не.

Има и друго, което сега за пръв път споделям – комунистическият режим. Той беше абсолютна пречка и за “Дом”, и за Нощ”. И двете истории се връщат в миналото, и ако ги бях позиционирала в България, нямаше да мога да мина без описване на комунистическия режим, а това щеше напълно да промени атмосферата в романите. Всъщност щяха да се получат два съвсем различни романа – нямаше да има “Дом” и “Нощ”, ако трябваше да опиша историите с мизансцен в България.

Азена до Мар, Португалия

С третия ми роман това е още по-засилено, защото там историята се създаде около Лисабон, около Португалия. Тя се преплете с атмосферата на града, на моите впечатления от него, на усещането ми за него – тя просто върви с града си, не можеш да я откъснеш от него.

Водещото при създаването на една история е ръката, която подаваш на читателя – накъде искаш да го поведеш, какво искаш да му разкажеш, какъв светоглед му споделяш, заедно ли искаш да вървите или всеки ще бъде сам за себе си? И с трите романа съм избирала да вървим заедно, аз и читателят, да отдам значимото на онова, което ме вдъхновява най-силно като читател – класическият разказ, който тихичко те повежда и не те пуска до края; където вървиш заедно с автора. Дали това ще бъде винаги така, във всеки мой роман – не знам. Има забележителни романи, които правят тъкмо обратното – оставят читателя сам, да се лута, да търси, да се блъска в стени и да се опитва да премине нататък – това преживяване също е ценно, то също оставя следа и надгражда читателския опит.

Но да се върна към решенията за Италия, Франция, Португалия. Атмосферата е нещо, на което много държа в личния си живот. Създавам я около себе си, чувствителна съм към атмосферата край мен, тя може да ме обогати, но може и да ме задуши. Вероятно това стои зад необходимостта ми да си стоя повече вкъщи. В моята атмосфера, от която черпя и която споделям с близките ми, със семейството ми, в трите ми романа. Затова и моят пътеводител към тези три места ще бъде пътеводител към три атмосфери. Във Франция живях няколко години като млада – в Париж. Изключително красив град, макар напоследък пренаселен. Но това не е нещо, което вземам предвид, когато обсъждам някой град. Както не ми влияят и настроенията на хората в определен отрязък от време – тоест променливите характеристики на даден народ. Когато се намирам в град, който харесвам, аз най-вече харесвам града, не хората. Те са фон, видоизменящ се фон. А градът е онова, което носи историята и я предава. Опознавайки града, можеш да опознаеш хората, които са го обитавали, а така можеш да разбереш хората, които го обитават днес. Предпочитам да обикалям градовете безцелно – да вървя по малки улички, да влизам в малки магазинчета, далеч от туристическата шумотевица на големите европейски градове. Да сядам в малки кафенета и да наблюдавам как животът, битът, се случва край мен – сякаш наблюдавам отрязък от време, самата аз излязла извън него. Това може да се случи, когато се намираш на места, които не са ти родни – родното място се вкопчва в теб по такъв начин, че не можеш да се откъснеш и да го наблюдаваш отстрани, освен ако не си го напуснал и достатъчно дълго не си се връщал.

Френски покриви

Понякога ми се струва, че наблюдавайки по този начин, усещаш атмосферата на мястото много по-ясно, отколкото самите му обитатели – защото ти си освободен от онези битови, злободневни дразнения, които превръщат атмосферата във фон, който в един момент спираш да забелязваш. Другото нещо, което винаги наблюдавам, е растителността. Тя също разказва история – най-вече дърветата. В Барселона например (тя не присъства в моите романи, но е мой втори дом) има много чинари, винаги ще ги асоциирам с този град, където и другаде да ги видя. В същото време и във Франция има много дървета от семейството на чинарите, които на мен обаче ми изглеждат различни от тези в Барселона (но не по-малко красиви). В Барселона има и много магнолии, безумно красиви, но за мен чинарите си остават олицетворение на града.

Храната също ми разказва история – мирисът на прясно изпечени френски кроасани с масло е един от образите, които винаги се появяват, когато споменавам Франция. Телешкото ентрекот също. На различните места пия кафето си по различни начини (не обичам чисто кафе, предпочитам го с мляко, затова следвам различните традиции на кафето с мляко в различните страни) – във Франция си поръчвам cafe creme, което е еспресо с млечна пяна, много е вкусно, пяната е гъста и дебела. В Италия – капучино. Никъде другаде не съм пила толкова вкусно капучино – млякото и завършекът от пяна имат плътен вкус, наситен. В Барселона пия cafe con leche, което е кафе с мляко, но когато си го приготвям вкъщи вкусът е съвсем различен. Така и не разбрах разликата – в съотношението кафе/мляко ли е, или самото мляко там е различно. В Португалия meia de leite е кафето, което се доближава до испанското cafe con leche, макар в португалското често да има пяна на върха на кафето, а в Испания – не. Португалското galao е нещо като познатото ни лате (повече мляко, по-малко кафе), но всъщност е различно и на вид, и на вкус.

Есен в Париж

Франция ще запомня с пекарните (boulangerie), със сладкарниците (patisserie) и с les viennoieseries (където се продават любимите ми кроасани и също любимият ми бриош). С кафетериите – с малки кръгли масички с плетени столове, с червени и сини навеси, с надписите, изписани със шрифт с много завъртулки. С ресторантите с покривки на червено-бели квадрати, със сервитьори с черни елеци и бели престилки. Също така с редиците дървета по междуградските пътища и градските улици. Между другото есента е много красива във Франция.

Със замъка Шенонсо – за мен един от най-красивите замъци изобщо.

С квартала “Монмартр” в Париж – там има един стар ресторант, “Ле Консулат”, където сервират чуден пепър стек с пържени картофи. Но “Ле Консулат” е известен с друго – някога е бил средище на известни творци като Ван Гог, Пикасо, Моне, Сисле.

Boulangerie

Френските покриви са още един извор на вдъхновение. Както и средновековните градчета, лавандуловите поля, отпечатъкът на Римската империя в Южна Франция.

Марсилия е една плетеница от култури, която се усеща във въздуха дори. Близостта на морето също променя атмосферата. Старото пристанище, рибният пазар на старото пристанище, криволичещите улички със сякаш безкрайни стълби, La bonne mere – базиликата, символ на Марсилия, архитектурата, в която се усеща арабското влияние, известната им анасонова напитка – pastis, пазарите с алжирски подправки. А дори, в по-съвременната атмосфера на Марсилия, и пицата – удивително, но да – наследство от неаполитанските имигранти в началото на двайсети век.

Марсилия

Каква разлика само има в атмосферите на дори градовете в една страна.

Италия, и най-вече Рим и местността Умбрия:

Рим за мен е история, древност. Разбира се там далеч не е единственото място по света, където човек може да стане свидетел на останки от древността (още по-малко, че в България има немалко “паметници” на древността), но някак си в Рим усещам преплитането на града днес с града от древността. Дори миризмата на някои канали (останали от римско време) допринася за това. Та Рим за мен е това – “картички” от древността, изникнали тук и там. И ако човек познава добре историята на древен Рим може да проследи пътя на останките – градската стена например – и така да очертае в съзнанието си границите на древен Рим. Дървото, с което асоциирам Италия е пинията. Много харесвам тези дървета.

Via Appia Antica

Освен с миризмата на канал (която между другото не ми е неприятна поради не особено обоснованата причина, че каналите са древни), Рим ще запомня с надписите SPQR (Senatus Populusque Romanus), с криволичещите павирани улички, които винаги водят към площад, с площадите и фонтаните, с пиниите, с градските шумове, които никога не секват, с жегите по пладне, опашките за сладолед, тесните павирани улички, побрали редица от ресторантчета притиснати от сгради обрасли с растителност, разбира се пиците и пастата, както и аромата на силно еспресо, с напевните крясъци на италианския говор, стрелкащите се моторчета, от които може да ти се завие свят, уличните музиканти и продавачи на всякакви неща (между другото с разрешение от общината и на ротационен принцип).

Quartiere Coppede

Със Santo Stefano Rotondo – първата кръгла църква в Рим. Термите на Каракала (Le Terme di Caracalla), с Via Appia Antica – най-старият и най-дълъг римски път. И Quartiere Coppede – мъничък, но приказно красив квартал.

Умбрия пък е местността, която наричат зеленото сърце на страната. Известна е с хълмистите средновековни градчета и селца, и разбира се – с кухнята и виното си. А столицата на Умбрия – Перугия – е известна с шоколада си.

Умбрия

И Португалия. Да имаше думи да опиша особената красота на тази страна. Декадансът на Португалия, на Лисабон, е нещо, което силно влияе на въображението ми. Азулежуто – мозайката по фасадите на сградите и по стените вътре в тях. Фадото – тъгата, която то носи. Уличките, полу-порутени и все пак красиви, много красиви, със собствен дух, който на мен ми се струва неповторим. Именията, наречени quinta – стари, величествени постройки, безумно красиви. Тежу – реката с огледална повърхност, която се влива в океана. Кулата Белем като някакво бяло творение от камък, отвъд времето. Градините, парковете с вековни дървета, които имат корони като покриви, като огромни навеси. Местата за наблюдение на града и океана – mirador-ите – и любимото ми сред тях – mirador de Sao Pedro de Alcantara. Пекарната Pasteis de Belem, отворена през 1837 година и оттогава пазеща в тайна рецептата за най-известните си сладки (pasteis de belem), световноизвестният трамвай номер 28. Мозайките по улиците на града, по фасадите на сградите, широките площади с паметници на португалски откриватели, ресторантите, където можеш да вечеряш, слушайки фадо. Усещането за декаданс, за величие и разпад, за носталгия, за тъга по отминало време, дълбоката религиозност омесена с фатализъм – това за мен е Португалия.

Синтра, Португалия

Ето така създадох атмосферите в трите си романа – чрез чувства и усещания, спомени и впечатления. Мисля си: попиването на света, в който сме родени, опознаването на всичко, не само на собствените ни корени, разбирането на настоящето чрез опознаване на историята, любознателността към създаденото от човека, отдаването на значимото на природата, намирането на очарованието в бита, изучаването на различията в навиците и културите по света не чрез противопоставяне, а с живия интерес на човек, който иска да разбере, опознае, и съпоставяйки, а не противопоставяйки, да направи своите изводи – това ни обогатява, то разширява плетеницата от впечатления и усещания вътре в нас и така разширява светогледа ни и възприятието ни за света и хората. Трите ми романа са огледало на моята плетеница от впечатления и усещания – и за света, но и за хората в различните му точки. Често ме питат дали ще пиша за България. Разбира се. Когато му дойде времето, когато впечатленията и усещанията ми за собствената ми страна решат да излязат навън и да се превъплътят в история, в път, по който да поема с читателя.

Монсанто, Португалия

За Лисабон

Тази публикация е втората (и последна) част от серията с отговори на въпроси, които получих по време на виртуалния книжен брънч и на които там не успях да отговоря достатъчно подробно. Този въпрос се отнасяше до третия ми роман, чието действие се развива в Лисабон – и гласеше: какви препоръки ще дам на хората, които биха искали да опознаят Лисабон, преди да прочетат моя трети роман?

Кулата Белем в Лисабон

Преди да започна с препоръките, ми се ще да разкажа накратко за моите впечатления от този град, за усещанията, които предадох в третия ми роман.

Лисабон (също като Барселона) е град, достоен да бъде герой сам по себе си. Така както Карлос Руис Сафон превръща Барселона в герой в тетралогията за гробището на забравените книги, така и Лисабон би могъл да добие плътност, да се “съживи” в роман. За това е нужно обаче едно дълбоко и най-вече дългогодишно опознаване на този град – за мое съжаление, не познавам Лисабон достатъчно добре, че да го превърна в герой в третия роман, а ми се искаше. Но човек трябва да е наясно с възможностите си и да не се опитва да ги надскача, когато не е готов за това. Така че в третия ми роман Лисабон е фон, атмосфера, която се преплита с историята, която разказвам.

Основата на атмосферата в третия ми роман е декадансът – отминалото величие, носталгията по него, по нещо, което някога е било, но вече не е. Това е част от атмосферата на Лисабон, а и на Португалия.

Лисабон

Португалия има интересна история – бивша колониална империя, разпростряла се нашироко. Народ на пътешественици, откриватели и завоеватели. Португалското кралство е сред най-жестоките завоеватели, като за най-жестока колониална империя се смята Белгийската. Между другото една препоръка: филмът “Мисията” с участието на Джеръми Айрънс.

През 1755 година Лисабон е разтърсен от тежко заметресение, което го изравнява със земята. Това се случва на деня на Вси Светии, когато църквите са пълни с вярващи. Земетресението е последвано от цунами, което залива долната част на града, а хълмовете, до които водата не стига, са погълнати от пожар, вследствие на многобройните запалени свещи в църквите – този пожар продължава няколко дни. Броят на жервите е много голям, а Лисабон е опустошен.

Това събитие създава у португалците усещане за наказание, за Божи гняв, който те обвързват с жестокостта на колониалната си империя и агресивния начин, по който налагат вярата си в колониите. В онзи период португалците, ревностни католици, подлагат на съмнение вярата си. Убеждението, че земетресението е Божие наказание, оставя голяма следа – в смирената носталгия по тяхното някогашно величие, в усещането за декаданс, във фадото, в разпространения там фатализъм.

Лисабон

След земетресението, настъпва времето на Полуостровната война, след която Португалия започва да губи колониалните си територии – най-осезаемо Бразилия, която отвоюва независимостта си през 1822 година.

Друг интересен момент от Португалската история е явлението във Фатима. През 1917 година Дева Мария се явява на трите деца на местен овчар. Впоследствие тя им се явява няколко пъти, винаги на една и съща дата – 13ти. На третото появяване Дева Мария завещава на трите деца трите тайни на Фатима. Историята по-натам е богата и ми се струва, че няма смисъл да я описвам тук – има достатъчно информация за нея, тъй като едно от децата – Лусия – записва тези три тайни (първо две, които са публикувани веднага, а третата изпраща на Папа Йоан XXIII със заръката да не я публикува преди 1960 година. Той обаче решава да не я оповестява изобщо и тайната е оповестена чак през 2000 година). Много хора свързват тази трета тайна на Фатима с покушението над Папа Йоан Павел II.

И последният интересен момент от Португалската история, който ще споделя, е Революцията на карамфилите. Това е военен преврат, организиран през 1974 година с цел свалянето на режима на Новата държава, създадена от Антониу ди Оливейра Салазар. В момента на преврата режимът се оглавява от наследника на Салазар – Марсело Каетано. Превратът е наречен Революцията на карамфилите заради символичните карамфили, забодени в цевта на пушките на военните – превратът преминава без жертви.

Революцията на карамфилите, 1974 година

И сега няколко препоръки:

Няма как да не спомена Фернанду Песоа – португалският поет, който изповядва толкова интересна философия, белязала всичките му творби.

Също и носителя на Нобелова награда за литература – Жозе Сарамаго.

Ще спомена и Волтер с неговата “Поема за земетресението в Лисабон”, писана през 1756 година.

Вече споменах за филма “Мисията”, и тук искам да спомена още няколко филма:

“Престъплението на отец Амару” – португалски филм по едноименния роман на Еса ди Кейруш – смятан за най-великия португалски писател. Зола го е определял като по-велик от Флобер. Често е сравняван с Толстой, Дикенс и Балзак. Между другото романът е преведен на български, макар сега може би да може да се открие единствено в “Книжен Пазар” – но препоръчвам, разбира се, и него.

“Нощен влак за Лисабон” – отново с участието на Джеръми Айрънс. Този филм също е заснет по едноименния роман на Паскал Мерсие, който сега като че ли също няма тираж – така че препоръчвам и романа, и филма.

Амалия Родригеш, най-известната и обичана фадо певица в Португалия.

Филмът “Лисабонска история” на Вим Вендерс от 1994 година е много интересен. И между другото там открих вдъхновение за апартамента, където живее разказвачът в моя трети роман – описала съм го така, както го видях в този филм – порутен апартамент със синьо-бели фрески по стените.

Тук ще спомена и португалския филм “Говорящ филм” с участието на Джон Малкович и Катрин Деньов.

Препоръчвам и “Лисабонски потайности” по едноименния роман на Камило Кащело Бранко – един от най-великите романисти на Португалия, известен като “Балзак на Лисабон”. Не знам дали романите му са преведени на български, но ако са – прочетете ги.

Общо взето това са препоръките, които мога да дам относно Португалия, като един вид запознаване с тяхната култура.

Известният лисабонски трамвай номер 28

Със сигурност самата аз не познавам изкуството и културата им в дълбочината, в която ми се иска, но вървя натам. А част от този път е и третият ми роман, който е едно своеобразно потапяне в тази култура, която така ме впечатлява.

Филми за Втората световна война, които препоръчвам

По време на неотдавнашния виртуален книжен брънч, където естествено говорихме за книги – за “Дом” и “Нощ”, за предстоящия трети роман, за романа, който в момента превеждам – получих два много интересни въпроса. Всъщност всички въпроси бяха интересни, но тези два ги отделям, понеже не успях да отговоря – не и с размаха, с който ми се искаше. Паметта ми е такава – хвърчи – и невинаги успявам да я уловя в мига, когато ми трябва.

Затова още по време на разговора обещах да пиша в блога по темите на двата въпроса.

Та днес започвам с първата тема: филми за Втората световна война, които препоръчвам:

1. “Пианистът” – много са причините да харесвам този филм. Роман Полански, Ейдриън Броуди, музиката на Фредерик Шопен, фактът, че е адаптация по мемоарите на Владислав Шпилман: “Smierc miasta”.

Сцена от “Пианистът”

2. “Корчак” – филм за историята на Януш Корчак, поляк от еврейски произход и забележителен човек. Лекар, педиатър, публицист, писател, автор на детски книжки, обществен деец и директор на създадено от него сиропиталище във Варшава. По време на Втората световна война, децата от сиропиталището са преместени в гетото, а Корчак се премества заедно с тях. Многократно му е предлагано да се спаси заради известното му име, но той отказва. Когато децата са насочени към лагера Треблинка, където да срещнат смъртта си в газовите камери, Корчак тръгва с тях, отново пренебрегвайки предложенията той да се спаси, и умира с тях там. Какво повече да добави човек към тази история… Всъщност ще добавя нещо, което е свързано с “Пианистът” – Владислав Шпилман пише за Януш Корчак в мемоарите си.

3. “Шоа” – този френски документален филм се състои главно от интервюта със служители и оцелели от лагерите, изобщо със свидетели на Холокоста. Деветчасовият филм на Клод Ланзман е труден за преглъщане, но необходим.

4. “Безсъдбовност” – филм по едноименния роман на Имре Кертес. Сценарист е самият Имре Кертес, продукцията е унгарско-британска-германска, а музиката е на Енио Мориконе. Но всичко това бледнее пред историятата, описана по толкова покъртителен начин от Кертес в романа му, че човек остава безмълвен, както се случва и след прочита на “Нощта” от Ели Визел. Имре Кертес, както всъщност и Ели Визел, е носител на Нобелова награда за литература. А филмът си заслужава.

Паметник на Януш Корчак в мемориал Яд ва-Шем

5. “Рим – открит град” – режисьор е Роберто Роселини, а впечатляващото във филма е, че той е заснет непосредствено след края на Втората световна война. Силно въздействаща драма за нацистката окупация в Рим, която е заснета сред руините от Втората световна война.

6. “Списъкът на Шиндлер” – едва ли има някой, който да не е чувал за този филм и все пак няма как да не го спомена.

7. “Шоуто на Айхман” – филм за процеса срещу Адолф Айхман, като въпреки, че филмът е игрален, в него се излъчват и действителни записи от процеса.

8. “Жената на зоопазача” – филм по едноименната книга на Даян Акерман, базирана върху непубликувания дневник на Антонина Забинска. Действителната история на Антонина и съпруга й, които укриват евреи във Варшавската зоологическа градина по време на нацистката окупация. Филмът е заснет много образно и красиво – и по мое мнение е подходящ и за деца, поне аз го изгледах заедно с моите дъщери.

Вдясно – сцена от “Жената на зоопазача”, вляво – истинската Антонина Забинска

9. “Момчето с раираната пижама” – филм по едноименния роман на Джон Бойн. И той, като предния филм, е подходящ за деца, и него изгледах заедно с моите дъщери.

10. “Френска сюита” – филм по едноименния роман на Ирен Немировски. Преди време бях споменала книгата в списъка с препоръки за книги за Втората световна война за “Аз чета”. Съдбата на Ирен Немировски не е щастлива – тя умира в Аушвиц, а романът й “Френска сюита” е публикуван след нейната смърт. Той става бестселър във Франция и се смята за забележителен с това, че е написан по време на събитията, които описва, и в същото време съдържа в себе си силно проницателна рефлексия на случващото се.

11. “Крадецът на книги” – едва ли някой не е чувал и за този филм, или за едноименния роман на Маркъс Зюсак, но няма как да не го спомена.

12. “Продавачът на вестници и цигари” – филм по едноименния роман на Роберт Зееталер. Много харесах романа, а филмът също си заслужава.

13. “Фотографът от Маутхаузен” – филм, проследяващ историята на Франсиско Бойск, фотограф, който попада в лагера Маутхаузен. Там той фотографира зверствата, на които става свидетел, и впоследствие неговите фотографии изиграват важна роля в Нюрнбергските процеси.

“Рим – открит град.”

14. “Най-мрачният час” – великолепен филм за Уинстън Чърчил, а отрязъкът от време, който филма показва е Втората световна война.

15. “Хана Аренд” – Хана Аренд е философ и политолог. Немкиня от еврейски произход, тя живее в Америка, и по време на процеса срещу Айхман заминава за Израел, за да го отрази за “The New Yorker”. Биографичната драма е центрирана около този момент от нейния живот.

16. “Великият диктатор” – ами, няма как да не го спомена. Велик Чарли Чаплин. Далновиден и откровен.

17. “Resistance” – това е нов филм, излязъл съвсем наскоро, а аз все още не съм го гледала, но все пак го споменавам тук, защото ми звучи интересно. Биографичната драма разказва за живота на известния френски актьор и мим от еврейски произход Марсел Марсо, който в младостта си се присъединява към френската съпротива.

18. Tas tagebuch der Anne Frank – няма как да не завърша с Анне Франк. Тази продукция е немска и е от 2016 година.

“Шоа”

И макар списъкът да може да продължава още, то ще спра дотук. Постарах се да подбера филми за всеки вкус – макар че за какъв вкус може да се говори спрямо Втората световна война. И все пак някои филми са по-лесни за смилане, други са тежки като милиони съдби. Някои са подходящи и за деца, а други смазват всичко детско в теб. Но тези филми са важни, тази тема е важна, никога не бива да забравяме, за да не повторим отново. А подобни книги и филми ни напомнят – къде е мястото на човека в едни безумни времена, и може би могат да ни напомнят да бъдем повече човеци и днес. Защото в крайна сметка, когато войната ни ограби от всичко, наша остава единствено човещината, единствено тя винаги, във всяко време, зависи от нас. Нека я пазим.

За творците и трибуните

Често разсъждавам доколко е необходима самотата за съзиданието. И изобщо какво дава самотата и какво отнема, и къде е здравословната граница между двете. В историята на творчеството има немалко примери за истински гении в съзиданието (тук между другото включвам и физиката, понеже веднага се сетих за Айнщайн, който винаги ми е бил интересен като личност), които обаче се провалят като човеци – като съпрузи, родители, приятели.

За да създадеш нещо, което ще остане след теб, което ще продължи да дава дълго след като ти си напуснал този свят, е нужна доза отчуждение от действителността, потапяне някъде другаде, по-надалеч, по-нависоко, някъде, откъдето да съзреш онова, което впоследствие ще продължава да дава дълго след теб. Нещо, което е колкото твое, толкова и донесено от другаде, по неведом път. Винаги съм вярвала в това и, четейки биографиите на такива личности, често съм се убеждавала във вярата си. В същото време обаче, действителността еднакво е извор – миналото, съвремието, изобщо светът. И неделима част от съзиданието, от творчеството. Често се питам доколко е необходимо, доколко е задължително дори, да бъдеш човек, когато си гений или, ако не гений, то поне един дълбоко талантлив човек, чието творчество или откритие оставя следи. Едва ли има еднозначен отговор на този въпрос. Забелязала съм, че ми е по-приятно, по-задоволително да чета книга на човек, който е живял достойно. Радвам се, когато открия, че любим писател е бил стойностен човек – чистосърдечен, скромен, макар и със своите странности. И в този дух, се разочаровам, когато открия, че любим писател е бил човек с недотам добри качества – користен, егоцентричен, суетен. Което обаче далеч не означава, че преставам да харесвам творчеството му.

Виктор Юго, един от любимите ми писатели, написал велики, вечни, далновидни произведения, който обаче е бил противоречива личност.

Чувала съм да казват, че творците винаги са суетни, не съм съвсем съгласна с това. Тази генерализация, като всяка друга, е неточна. Няма как да бъде точна. Хората са твърде различни и твърде много фактори по житейския ни път ни определят, включая и предопределеността, която всеки носи в характера и нрава си, за да могат изобщо генерализациите да бъдат точни. А и борбата с егото е нещо, за което страстно апелирам, та няма как да се съглася с твърдението за суетата, тъй като така ще подкопая основите на собствения си призив. Тук веднага мога да се пошегувам с едни любими мои думи на К. С. Луис: “Бях много сърдит на Бог задето не съществува” (цитирам по памет).

Днес, в ерата на социалните мрежи като инстанции, като своеобразни трибуни или претъпкани площади от народ, който повече се надговаря, отколкото се изслушва, къде е мястото на твореца? Напоследък разсъждавам върху това.

Къде е границата между самотата като извор на вдъхновение и като процес на съзидание, и присъствието в действителността, в съвремието като извор отново на вдъхновение и като начин творецът да бъде “тук”, за да може да вдигне огледалото. Защото често творците правят тъкмо това – вдигат огледалото, от което всички така усърдно се крием и в което се страхуваме да се видим.

Отново нямам еднозначен отговор на този въпрос.

Клайв Стейпълс Луис, друг любим писател, когото много харесвам и като личност.

Знам само, че самотата е необходимост за вдъхновението, а също и осъзнаването на действителността. Понякога обаче се случва осъзнаването на действителността да ограби вдъхновението.

В книгите си винаги се обръщам към миналото. Не защото вярвам, че хората тогава са били твърде различни – всъщност историята на човечеството съвсем ясно ни показва, че различни са били повече обстоятелствата, отколкото човешката ни природа. Предпочитам да се обръщам към миналото, поради една съвсем простичка причина: съвременната действителност ограбва вдъхновението ми. Не отделният човек, а съвременната действителност като понятие. Липсват ми твърде много неща, за да мога да се взирам дълго в нея, оцелявам в съвремието си, съсредоточавайки се върху собствените ми ценности – семейството, вярата, поривът към запазване на достойнство във всяка създала се ситуация, опитът да приема и да простя на себе си, на другите, на света, опитът да разбирам, да проявявам емпатия (често с егоистична цел, признавам, за да мога самата аз да продължа да вярвам), и погледът към любимите ми неща – литературата, гениите в нея, в психологията или в науката, историята на човечеството. Това е моят начин да оцелея и да бъда.

Признавам, че понякога губя вяра в човечеството, но слава Богу, всеки път се намира някоя човешка история, някой човек, който да ми върне, да го наречем, вдъхновението. Тъкмо за такива човешки истории пиша в моите книги – една протегната ръка от мен към мен и към всеки, който ведно с мен има нужда от нея.

Джон Роналд Толкин, още един любим писател, който е бил и удивителен човек. Близък негов приятел е Клайв Стейпълс Луис, който, живял през съзнателните си години като атеист, на трийсетгодишна възраст се връща към вярата благодарение тъкмо на Толкин.

Миналото е извор. Най-вече на поука. Това се опитвам да извличам от него, включително и в моите истории.

В момента чета “Кореспонденция (1916 – 1955), Алберт Айнщайн, Макс Борн” и си мисля: къде са днес светлите идеи, къде е днес светлината, която би трябвало да извира от творчеството и от творците. Къде е мястото й в този разюздан социален, виртуален свят. Чува ли се гласът й? Други викат много по-силно. От обърнати щайги на площада пред екзалтираната тълпа.

И също си мисля: дали е било същото и преди? Дали ние сега чуваме тези гласове далеч по-ясно, отколкото съвремието им. Вероятно. Ако погледнем развоя на историята.

Мисля си и друго – за писането на писма също се изисква талант. Изобщо изразните ни умения – умението да водим разговор, кореспонденция, дори спор – изискват, освен възпитание, култура, широкоскроеност, познания и опит – и талант.

Прекрасна книга, която препоръчвам и на млади пишещи хора – има нещо в добре написаното писмо, нещо, което може да помогне като опит дори при писането на роман.

В днешния модерен, забързан и посредствен свят, отдавна сме забравили тихата наслада от прочитането на красиво написано писмо, с внимание и уважение към всяка дума, към мелодията на всяко изречение. Забравили сме обаче и културните норми на общуване. Като един истински консервативен човек (което далеч не смятам за задължително добро качество) често изпитвам вътрешна съпротива към социалните мрежи, макар да се старая да имам активно присъствие там, защото такъв е днешният свят, такива са изискванията му. Но напоследък си дадох сметка, че до голяма степен съпротивата ми (която нараства с времето) идва от начина, по който голяма част от хората общуват в социалните мрежи. Често говорим за вредите от социалните мрежи, опитваме се да ги спестим на децата си доколкото е въможно. Но всъщност можем да спестим много повече – и на децата ни и на себе си – ако си припомним културните норми в общуването, във воденето на разговори и най-вече – в споровете. Много по-полезно би било вместо да налагаме своята истина, да се опитваме да разберем чуждата. Споровете, когато не се водят с порив за знание, с желание да научим нещо от опонента си, да чуем неговата истина, да надградим знанията си – са безсмислени. А когато се водят без уважение – недостойни. У дома се опитвам да науча на това децата си, а се оказва, че този урок не е усвоен от озадачаващо голям брой възрастни хора, от които също озадаващо голям брой са четящи, пишещи и изобщо хора, свързани с културата. Разбира се, всичко казано дотук е с уговорката, че както често се случва в живота, така и в това мое мнение има прекрасни изключения – винаги държа да подчертавам това.

Понеже темата е кореспонденции – ето още една чудесна книга.

А “Кореспонденция (1916-1955)”, която представлява писма между Алберт Айнщайн и Макс Борн (основно, като в кореспонденцията понякога се включва и съпругата на Макс Борн – Хедвиг) е книга, която силно препоръчвам. В нея могат да се проследят не само разговори, свързани с работата им, ами чисто човешките отношения между тях двамата, семействата им, близките и познатите, колеги учени, както и случващото се по света в онези така бурни години. Изключително интересна книга, и за мен – много полезна и дори ценна. Надявам се, освен удоволствието от четенето, тя да донесе и повод за размисъл относно начина, по който общуваме с околните – в разговори, писмено или в спорове. И накрая ще завърша с една мисъл, която винаги ме развеселява. Понякога я приписват на Огден Наш, но не съм напълно сигурна, че е негова. Една съвсем подобна мисъл, най-вече по смисъл има и изречена от Марк Твен. Но лично на мен тази ми харесва повече, тъй като е по-кратка и закачлива. Тя гласи: “Когато спориш с глупак, първо се увери, че той не прави същото.”

Как се появи “Лицата на думите”

Днес ми се иска да разкажа за “Лицата на думите” – една съвсем случайна идея, която бързо се превърна в нещо много специално за мен.

“Лицата на думите” напечатано от мен след поне двайсетия опит.

Идеята за “Лицата на думите” действително се появи съвсем случайно. Никога, дори за миг, не съм предполагала, че ще се захвана с нещо подобно – имам любими предавания и подкастове, но интересът ми към тях винаги е бил като зрител и слушател. И когато идеята ме осени, не очаквах хората, на които я споделих да я одобрят, а съвсем не очаквах накрая наистина да я осъществим – и то толкова бързо.

Идеята за “Лицата на думите” се появи един следобяд, когато се опитвах да напиша достойни въпроси, които да задам на авторката Антония Апостолова за нейната тогава прясно появила се книга “Потъване в мъртво море”. Тъй като Антония има прекрасна рубрика “Литературни разговори с Антония Апостолова”, където прави страхотни ревюта и задава истински интересни и смислени въпроси, задачата ми да се представя достойно никак не бе лесна. Идеята за това интервю бе моя – замислих се, че би било грехота Антония да не разкаже за собствената си книга в нейната рубрика поради простата причина, че… ами не може да си зададе въпросите сама. И реших да й предложа аз да я интервюирам за нейния сайт – и след малко увещания, тя прие. Така, за пръв път в моя живот, се оказах в ролята на интервюиращ. И въпреки, че се притеснявах и вълнувах, ми хареса. Хареса ми възможността да задам интересни въпроси на смислени хора, такива, които имат какво да кажат. И ето така, с тези мисли в главата, изведнъж се появи идеята за “Лицата на думите”.

С Иван Русланов на снимачния ден.

Идеята си дойде с името и с атмосферата, която впоследствие създадохме – книжна, с лавици с книги, старо бюро и гостите, донесли нещо от тяхното творческо кътче. Още в онзи момент реших, че интервюиращият трябва да остане зад кадър, защото в случая интервюиращият щях да съм аз, а идеята не е да поставям себе си на фокус. И веднага след това се роди идеята за картоните, върху които са напечатани въпросите, които гостите сами прочитат. И веднага след това дойде Иван Русланов. Знаех, че трудно ще се справя сама, а Иван Русланов е приятел, когото силно ценя, съмишленик – и знаех, че ако “Лицата на думите” ще се превърне в действителност, то трябва да го създадем двамата заедно. Честно казано, след като въодушевена му писах за идеята и докато чаках неговия отговор, реших, че вероятността да ми откаже е далеч по-голяма от обратната. Знам колко зает е Иван и изобщо – защо ще се доверява за такова нещо на мен – човек без никакъв опит? Такива мисли ми се въртяха в главата, докато чаках неговия отговор – за моя огромна радост Иван ми се довери и се съгласи. За което му благодаря!

В няколко разговора изчистихме концепцията на “Лицата на думите”, обсъдихме атмосферата, вероятните първи гости, начина на заснемане. Всъщност тук е моментът да споделя, че Иван Русланов е главният отговорник за гостите в “Лицата на думите” – нямаше да се справя толкова бързо и лесно без него.

С първия ни гост – Михаил Митев.

Полека започнах да осъзнавам, че идеята далеч не е толкова лесна за осъществяване, въпреки че се случва в youtube. Но за нас бе важно да изглежда професионално – сякаш е на екрана на телевизора – независимо, че се излъчва в онлайн платформа.

Появи се и колебанието дали хората, които ще поканим за гости в първия – да го наречем – сезон, ще ни гласуват това доверие – да участват в нещо, за което ще чуят единствено описание, без да са имали възможността да го гледат и да преценят дали им допада такъв формат или не. И тук е мястото да благодаря на нашите първи гости за доверието. 🙏🏻

С Иван решихме, че “Лицата на думите” ще бъде платформа, чрез която ще показваме… ами, лицата на думите. Лицата на хората, които стоят зад тях, които по един или друг начин са отдали живота си на думите. Решихме, че на първо място това ще бъде платформа за младите автори – една възможност да разкажат за себе си и за творчеството си. Но също така решихме, че не искаме да се ограничаваме само с това, и така “Лицата на думите” се превърна в платформа за млади автори, любими такива, книжни блогъри, редактори, критици, журналисти, сценаристи, събирачи и разказвачи на истории, актьори и дори страстни читатели.

Кадър от “шапката” на “Лицата на думите”.

След като избистрихме концепцията, дойде време за събирането на екип, с който да я осъществим. И естествено първият човек, към когото се обърнах е Алек Алексиев – безкрайно, истински съм му благодарна за начина, по който откликва на моите идеи, за професионализма и отдадеността, с които ги прегръща и осъществява – изобщо това е неговият подход към всичко, с което се захваща – знам колко много влага във всичките си начинания и затова съм сигурна, че няма как да не се увенчаят с успех – “Доза щастие” е един светъл пример за това как се създава с душа и плам – и как това се усеща от хората, които се докосват до създаденото. И веднага, веднага споменавам любимата Яна Титова – любима във всичко – като актриса, сценарист, режисьор и най-вече човек – тя е от онези хора към които не можеш да останеш безразличен, а лекотата, с която излежда, че прави всичко е заразителна. Има нещо вълшебно (а и поучително) в това да наблюдаваш как Яна твори – изключително талантлива е. И сега ще изредя всички хора, които застанаха зад “Лицата на думите” – изреждам ги с огромна, огромна благодарност. Освен Алек Алексиев в ролята на продуцент заедно с Ники Стоичков и NO BLINK studio, и Яна Титова в ролята на монтажист, “Лицата на думите” е дело на: Ники Стойков – оператор, Мирела Василева – сценограф, и Стоян Дойчев, когото няма как да пропусна да спомена по две причини: първо, негов реквизит е зелената жаба, която протяга нозе от лавицата в “Лицата на думите”, но едно още по-голямо дело е негово, а именно – появата на бюрото през едни свръхтесни и вити стълби до втория етаж, където се проведоха снимките. Не беше планирана тази негова роля, но му благодаря от сърце, че я изигра така отдадено! Между другото, има един чуден негов запис – монолог пред камерата на “Лицата на думите”, заснет с цел проба на… и аз не знам на какво, нищо не разбирам от снимачна техника. 😅 Та този монолог е голямо богатство, макар и само за домашна употреба! Всичко изредено до тук вече би трябвало да е загатнало за духа на този екип – семейство, това са те, така работят. И когато си спомням за снимачния ден, понякога ми се иска да бях актриса или режисьор – изобщо нещо, с което да съм част от подобен екип, защото писателят в творчеството си е сам.

Чакам с нетърпение дъщерите ми да пораснат още малко, за да гледаме заедно епизодите на “Лицата на думите”.

Преди снимачния ден за епизодите, имахме снимачен ден за “шапката” – този термин научих покрай “Лицата на думите” – означава онези секудни, с които започва всяко предаване. За “шапката” с Иван, Ники, Алек и Мирела се разбрахме от раз. Почти без думи. Искахме да е нещо уютно, книжно, домашно и ретро. И се получи дори по-хубава, отколкото си я представях! Бюрото, което е заснето в “шапката” е моето бюро – на което все още не съм написала и ред, защото в момента холът е окупиран от бебешко присъствие, а аз се крия на терасата и пиша там – напоследък придружена от древна духалка и няколко ката чорапи, ръкавици, шалове, плюшени халати и палто. Същото това бюро участва в епизодите на “Лицата на думите” – местим го от хола до мястото на заснемане, което не е никак лесна задача, защото бюрото е антикварно и съответно доста тежко. Но се справихме.

Пръстите, които пишат на пишещата машина в “шапката” са моите – оказа се доста трудно да се печата на пишеща машина – буквите имат съвсе различна подредба и ми бе нужен някъде половин час, за да се науча да печатам бързо и без грешка “Лицата на думите”.

Не беше лесно да намерим стара и работеща пишеща машина – а още по-трудно бе намирането на мастило за тъкмо този стар модел. Но Мирела бойно се справи със задачата.

Истината е, че “Лицата на думите” се превърна в нещо действително ценно за мен на снимачния ден на епизодите. Помня колко силно се вълнувах още от сутринта – събудих се около шест часа, в осем и половина екипът трябваше да е на място, за да се подготви, а първото ни интервю бе насрочено за десет и половина. Боже! Много се вълнувах – най-вече заради гласуваното ми доверие и отговорността към гостите – да ги представим по най-добрия възможен начин, да оправдаем доверието им. С повечето от тях се запознах на живо тогава – в онзи снимачен ден. И тъкмо това се оказа най-ценното за мен в “Лицата на думите” – срещите, разговорите зад кадър. Всички срещи бяха приятни, весели и непринудени.

Кадър от снимачния ден на “шапката”. Черната книга “Девет разказа. Семейство Глас” от Селинджър е копието от моето детство – любима книга.

Благодарение на нашите гости и човешкото им отношение успяхме да се справим с една от най-важните ни задачи – да представим разговора в “Лицата на думите” по един непринуден, естествен и същевременно дълбок начин. А за мен бе истинско удоволствие да измисля въпросите – с Иван ги разделихме помежду си, едната част от тях е измислена от него, другата – от мен.

Може би е редно да спомена, че гласът зад кадър е на Иван – това бе решение, което взехме спонтанно, в последния момент, защото осъзнахме, че има вероятност интервютата да приключат твърде бързо, ако гостът не е от най-словоохотливите. Затова решихме Иван да застане зад кадър и да се вмъква от време на време с въпроси, които не са предварително написани. А и така поразчупихме начина, по който се случват интервютата и мисля, че се получи много приятно – надявам се и зрителите да смятат така. 😊🙏🏻 Между другото гостите не знаят предварително въпросите си – получават картончетата, когато пристигнат. Получава се много интересно, тъй като особено за философските въпроси нямат време за подготовка и подредба на мислите – и така отговорите им са съвсем естествени и непринудени.

Изобщо “Лицата на думите” е едно голямо приключение, а с времето трупаме опит и тепърва ще се развиваме. Признавам, че ми се иска “Лицата на думите” да намери своята голяма публика – разбира се, доколкото позволява формат като този у нас. Иска ми се да можем да предложим на младите автори и на всички наши гости колкото може по-голяма платформа – особено на младите и прохождащи автори.

Камера. Начало.
Кадър от снимачния ден на “шапката”.

В този ред на мисли, държа да отбележа, че всички вие – любителите на думи покрай мен – рано или късно ще застанете пред камерата на “Лицата на думите” – ще се постарая да уговоря всеки един от вас. 😊🙏🏻💃🏻

А за тези от вас, които за пръв път чуват за “Лицата на думите” – то се излъчва два пъти месечно (винаги в петък в 16:00 часа) в моя youtube канал – Camellia Kutcher, като винаги ще споделям епизода и на моята фейсбук страница.

Любими книги

Вече няколко пъти се случва да ми пишат читатели с молба да споделя повече за книгите, които са ми повлияли и които чета.

Затова днес ще говоря за книги. Или по-скоро за моя читателски път – от началото до днес. Признавам, че ми беше много интересно да се върна назад, да си припомня книгите, с които започна този път. Всяка книга, която е оставила следа в читателя си, го дооформя като личност. Така че, без да мога ясно да посоча коя книга каква следа е оставила у мен, то безспорно всички заедно имат своя принос. Може да се каже, че днешният пост е едно обобщение на читателския ми път, довел ме до написването на “Дом” и “Нощ”, и препоръчвам всяка книга, която ще спомена.

Всеки писател на първо място е читател. Четенето е неизменна част от писането. Всъщност светът на книгите е такъв – погълне ли те веднъж, завинаги оставаш там.

Една от лавиците с книги у дома. На тази лавица държа и старите копия, които съм успяла да запазя от детството си. Втората книга от ляво надясно е българско издание на “Братя Карамазови” от 1890 година.

При мен срещата с думите се случи на пет годишна възраст – тогава се научих да чета сама. Споменът за това е много мъглив и най-вече е построен върху разказите на майка ми: когато сме пътували с трамвая, всеки път съм я питала за различни букви, срещани по надписите на магазините. Докато в един момент съм започнала да чета целите надписи. Тогава съм получила първата си книжка.

Много бързо потънах в света на книгите. Това вече го помня. Бързо изчитах всяка нова книга и с нетърпение чаках следващата. А докато дойдеше следващата, препрочитах старите. Помня кварталното читалище, а после, когато поотраснах, и Националната библиотека – опияняващия мирис на книгите. Признавам, че не съм стъпвала в Националната Библиотека от години – животът ми днес е такъв, забързан, вече не разполагам с времето, което тогава сякаш спираше, погълнато от хилядите истории по лавиците – мотаех се между тях с часове, ровех, четях, представях си какво ли не – че съм важен писател, който прави проучване за новата си книга, че съм учен, който работи върху някакъв безкрайно важен научен труд. Детство.

Като малка много обичах книгите на Астрид Линдгрен – най-вече “Карлсон, който живее на покрива” и “Братята с лъвски сърца” – тях съм препрочитала безброй пъти. Мечтаех да имам приятел като Карлсон – понякога седях на прозореца в моята стая и чаках да чуя звука от перката му. Любима ми беше и “Мери Попинз” от Памела Травърз – преди време гледах един чудесен филм за срещата на Памела Травърз и Уолт Дисни, когато се договарят той да заснеме филм по “Мери Попинз” – “Спасяването на мистър Банкс”, много ми хареса този филм, препоръчвам го. Обичах и “Роня, дъщерята на разбойника”, както и “Малката принцеса” – силно ме вълнуваше тази история, впоследствие гледах и едноименния филм по книгата, всъщност преди няколко години го изгледахме отново заедно с децата – не се развълнуваха от историята така, както се вълнувах навремето аз.

От приказките любими ми бяха “Малката кибритопродавачка”, на която съм плакала толкова много пъти, а също и “Снежната царица” – името Кай и до днес ми е любимо. Малко по-късно се влюбих и в приказките на Оскар Уайлд – “Щастливият принц” е една от най-обичните ми приказки.

Същата лавица, но от друг ъгъл. Мечтата ми е един ден да имам кабинет-библиотека, със стени, обсипани с книги от пода до тавана и с всякакви редки и ценни издания. 😅🙏🏻

После започна периодът на Александър Дюма – сума ти пъти съм препрочитала романите му – най-вече “Дамата с Камелиите” и “Граф Монте Кристо”. Тогава беше периодът и на Виктор Юго – “Клетниците” и до днес ми е любим роман, велик! Беше времето на Жул Верн – “Тайнственият остров”, “Двадесет хиляди левги под земята”; “Робинзон Крузо” от Даниел Дефо – много харесвах разговорите му с Петкан. Също и “Дон Кихот” от Мигел де Сервантес – много обичах тази книга, изпитвах безкрайна симпатия към Санчо Панса и самия Дон Кихот, и нея съм препрочитала много. Тогава прочетох и “Приказка без край” от Михаел Енде – днес все още имам старото бяло издание от детството ми. Това беше времето и на Артър Конан Дойл – “Шерлок Холмс”, Агата Кристи и нейният Еркюл Поаро – любим мой герой и до днес, от време на време гледам едноименен сериал за случаите на Еркюл Поаро, сериалът е стар – когато имам време и нужда да се разсея, си пускам някоя серия и това потапяне в онези любими ми времена действа като балсам за душата. Между другото с този сериал се разсейвам, когато съм в процес на писане – когато главата ми запулсира и не мога повече, ставам от компютъра, пускам си някоя серия, а после се залавям за писането с нови сили.

През онзи период открих и “Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд” от Робърт Луис Стивънсън, “Франкенщайн” от Мери Шели, а също и “Парфюмът” от Патрик Зюскинд – вероятно ми бе твърде рано за тази книга, не помня как попаднах на нея, но помня колко ме бе потресла и признавам, че я прочетох два пъти с погнуса – някакъв душевен мазохизъм беше.

Сега у дома имам новото издание на “Парфюмът” и все още не мога да се накарам да посегна към нея.

Дейвид Съчет в ролята на Еркюл Поаро в сериала, за който споменах.

Когато бях някъде на четиринайсет попаднах в един особен книжен момент – не знаех накъде да продължа. След дълго мрънкане у дома, че не знам какво да чета, получих от майка ми “Ана Каренина”. Прочетох я и, разбира се, не я разбрах. Останах дълбоко възмутена от вечните колебания на Ана Каренина, до края не можах да определя дали симпатизирам на Вронски или княз Каренин. Изобщо – нищо не разбрах от “Ана Каренина” и я върнах на майка ми с думите: “как можа да ми дадеш толкова глупава книга!” Разбира се, след години отново я прочетох и тогава успях да я оценя.

След “Ана Каренина” прочетох една книга, чието име не помня – беше художествен роман за Александър Велики. Там бе описана срещата му с Таис – гръцка хетера. Толкова харесах това име, че преди няколко години, когато ни подариха една приказно красива котка – канадски сфинкс – я нарекох Таис. Тя се разболя и почина, а у дома силно изстрадахме загубата й – беше ми верен другар, с нея написах “Дом” – седеше неотлъчно до компютъра, главата й клюмаше надолу, обаче не се отказваше – седеше упорито до мен, докато не приключех и я вземех на ръце. Благодарение на тази книга, развих интерес към Александър Велики, който продължи дълго. А покрай него и към древногръцката митология. Тогава прочетох Омировите “Илиада” и “Одисея”, а също и една дебела стара книга с древногръцки митологии, чието заглавие днес не помня, но много дълго време я четях и препрочитах – помня как изглеждаше – дебел том с кафява корица и златни букви, много ме е яд, че покрай всичките ми местения се е изгубил някъде. След това се прехвърлих върху Древен Рим и “Енеида” от Вергилий, открих и “Метаморфози” от Овидий, тогава за пръв път прочетох и “Божествена комедия” на Данте Алигиери. Това бе моментът, когато започнах живо да се интересувам от историята на Древен Рим – така е и до днес. Споменавала съм, че не гледам телевизия, но понякога включвам телевизора у дома, за да гледам “Viasat History” – много са ми интересни документалните предавания за Древен Рим и за Втората световна война, наскоро имаше и една поредица за великите умове на двайсети век – беше много интересно представена.

Първото издание на “Ана Каренина”.

След онзи период, попаднах на “Хазарски речник” от Милорад Павич. Помня колко силно ме впечатли тази особена книга. Няколко пъти я препрочитах в опит да я разбера. Но на 14-15 години това си бе доста трудна задача. Следващият период беше швейцарският – когато заминах да уча в Швейцария. Това бе периодът на съвременните класици от миналия век и всъщност и досега най-яркият ми и обичен книжен период – Селинджър, Бредбъри, Ъруин Шоу, Набоков, Ъпдайк, Фитцджералд, Керуак, Капоти, Уилям Блейк, Булгаков и други. Любимата ми книга на Селинджър не е “Спасителят в ръжта”, която като че ли е по-известна, а “Девет разказа. Семейство Глас” – препрочитала съм тази книга безброй пъти, понякога си представях, че съм част от това семейство – и до днес имам старото издание у дома. Прочетох “Лолита”, когато бях някъде на шестнайсет години, силно ме впечатли тази книга. Тогава прочетох и стиховете на Набоков и много ги харесах. Любимата ми книга на Бредбъри е “Смъртта е занимание самотно” – препрочитана безброй пъти! “Хляб по водите” от Ъруин Шоу е друга любима книга. “По пътя” на Керуак също съм препрочитала много пъти – тогава силно ме бе впечатлила битник културата. От онзи период помня и филма “Коса”, който също гледах непрекъснато. По това време слушах “Doors” и благодарение на тях открих Уилям Блейк – “Doors” са заимствали името си от него: “If the doors of perception were cleansed every thing would appear to man as it is, Infinite. For man has closed himself up, till he sees all things thro’ narrow chinks of his cavern.”

Труман Капоти ми е любим със “Закуска в Тифани”, “Сбъднати молитви” и “Хладнокръвно”. Най-силно харесвах “Сбъднати молитви”. Има и един прекрасен филм за написването на “Хладнокръвно” с любим мой актьор, който за съжаление вече не е сред живите: Филип Сиймур Хофман.

Харесвам цялото творчество на Фитцджералд, но любим ми остава “Великият Гетсби”. Това бе времето и на “Да убиеш присмехулник” от Харпър Лий, “Повелителят на мухите” от Уилям Голдинг – със сигурност ще изпусна книги и автори, а не ми се иска, защото това ми е любим период, но паметта ми със сигурност ще ни изневери. По това време се запознах и с Кафка и неговата “Метаморфоза” – беше задължително четиво в училище, а аз тогава изобщо не я харесах – не можех да проумея цялата тази история с хлебарката. От това време имам интересна случка с учителката ми по английски език – мис Барет – която съм описала в “Дом” – единственият автобиографичен елемент в книгата.

А Булгаков и неговата “Майстора и Маргарита” – любимата ми книга и до днес! Чела съм я десетки пъти и всеки път откривам нещо ново! Друга такава книга е “На изток от рая” от Стайнбек, макар нея да открих малко по-късно – за пръв път я прочетох някъде в двайсетте си години. В онзи период открих и Толкин по препоръка на приятелка, която обожаваше книгите му. Изключително въображение, приказен свят – действително един цял друг свят, великолепно! Някъде по това време прочетох и “Изворът” от Айн Ранд. А доста по-късно, преди може би пет/шест години прочетох “Атлас изправи рамене”. Айн Ранд е особен писател, самата тя като човек е изповядвала собствена философия, която не е сходна с моето виждане за смисъла на живота. В книгите й усещам хладина, която не ми е особено приятна – но все пак Айн Ранд е писателка, която си струва да бъде четена.

Франсис Скот Фицджералд.
Навремето силно се прехласвах по черно-белите снимки на писателите. Много харесвах и двайсетте години на миналия век – първо благодарение на Фицджералд, а после и заради Айн Ранд.

После дойде време на руските класици. Тургенев, Достоевски, Пушкин, Чехов, Толстой – трудно мога да определя любими книги от този период, трагедиите, присъстващи при руските класици – трагедиите на личността, на душата – са ми много присърце. Но ще спомена “Евгений Онегин” – история, която ме вдъхновява и днес и е може би най-любимата ми история въобще. “Братя Карамазови” е друго такова произведение. В този период прочетох и “Доктор Живаго” от Пастернак. И тази история ми е силно любима.

Междувременно, тъй като учех в английски пансион, четях и английска литература. Имахме отделен час за творчеството на Шекспир. Любими са ми “Хамлет” и “Макбет” – макар навремето, когато изучавахме “Макбет” в училище, никак да не харесвах тази пиеса, оцених я доста по-късно. Това бе и времето на Дикенс – любим, любим Дикенс! – имам усещането, че единствено той може да пише така завладяващо, въпреки предългите описания! “Големите надежди” и “Студеният дом” са ми любими и до днес. В този период се запознах с романите на Оскар Уайлд – “Портретът на Дориан Грей” и “Колко е важно да бъдеш сериозен” са ми любими. Други любими романи от този период са: “Джейн Еър” от Шарлот Бронте, “Гордост и предразсъдъци” от Джейн Остин, “Брулени Хълмове” от Емили Бронте, “Дъблинчани” и “Портрет на художника като млад” от Джеймс Джойс. Голяма част от тези книги прочетох на английски език, а Уилям Шекспир никога не съм чела на български – неотдавна купих някои от тези книги и една дебела с няколко пиеси на Шекспир на български език, но все още не съм ги прочела. “На изток от рая” също прочетох на английски, дори нямам българско издание у дома, но ми се ще да си купя и да я прочета и на български. Руските класици също основно съм чела в оригинал – единствено “Братя Карамазови” четох на български език. Интересно ще ми бъде да прочета “Евгений Онегин” на български, защото често съм се питала как изобщо е възможно да се преведе този Пушкинов език!

Първата ми фотосесия като писател. Когато ме попитаха в студиото каква искам да бъде, истинктивно казах: “черно-бяла”.
Снимка: Георги Вачев

След това започна период на произволно подбирани и откривани книги. Тогава открих испаноезичната литература – Габриел Гарсия Маркес, Умберто Еко, Хорхе Луис Борхес (който е починал и погребан в Женева, Швейцария), Итало Калвино, Висенте Алейсандре, Фернанду Песоа, Октавио Пас. Тогава открих и Албер Камю, Балзак, Флобер, Стендал, Зола, Мопасан, Пруст, Боделер.

“Сто години самота” и “Любов по време на холера” са ми любими и до днес.

“Името на розата”, “Махалото на фуко”, “Пражкото гробище” – изобщо романите на Умберто Еко са превъзходни. Лично моят любим е “Името на розата”, а много харесвам и филма по романа с Шон Конъри. От Хорхе Луис Борхес съм чела “Алефът” и “Измислици” – двете му най-известни творби. У дома имам и “Всеобща история на безчестието”, но все още не съм я прочела. “Ако пътник в зимна нощ” е книгата от Итало Калвино, която харесвам най-много.

От Албер Камю съм чела “Чужденецът” и “Чумата”. Общо взето от последните няколко изброени писателя – безспорно изключително талантливи – нямам любими книги по смисъла на книги, които бих искала да препрочитам отново и отново. Просто защото винаги съм клоняла повече към класическия роман, класическото повествование – такъв е читателският ми вкус, което всъщност се усеща и в моите романи. А тези книги, макар и безспорно прекрасни и важни произведения, са по-скоро постмодернистични, Албер Камю пък е определян като екзистенциалист – и просто не съвпадат напълно с читателския вкус, който съм изградила с годините. Това обаче в никакъв случай не значи, че не са изключително ценни за пътя на един читател.

Лавицата, където се намират моите два романа. Не мога да ви опиша каква радост беше да поставя и своите романи на лавицата между любими книги. Напоследък обаче не ми стига мястото за книгите у дома, затова вече не са в подредбата, в която ми се иска. Така че – мечтая за нови лавици. ☺️

“Йожени Гранде”, “Дядо Горио”, “Възход и падение на куртизанките” – изобщо творчеството на Балзак трудно мога да разделя с препоръка за определена книга.

Същото е и с Флобер, макар че сега първо се сещам за “Мадам Бовари”.

Стендал и неговите “Червено и черно”, “Пармският манастир”, “Арманс”, “Люсиен Льовен”.

Зола и поредицата му “Ругон-Макарови” – чела съм книги от тази поредица на английски и честно казано не знам кои са преведени на български.

Мопасан и любимият ми негов роман “Бел Ами”.

Пруст и “По следите на изгубеното време”.

После дойде период, в който се интересувах от философия. Тогава се запознах с древногръцките и древноримските философи. Тогава беше времето и на Жан-Жак Русо, Монтескьо, Декарт, Ницше (любим и до днес), Маркс, Кант, Сартр, Макиавели и други. Между другото в университета имахме предмет “Бизнес етика” – преподаваше ни лектор философ и беше безкрайно интересно, най-вече изучаването на опитите на философите да определят универсален етичен закон. Оттогава все си мисля, че всеки опит да се решат проблемите на света с универсален закон води до трагични последици – пример за това е Карл Маркс и, в известна степен, Ницше. Тогава прочетох и лекциите на Фройд, открих и Карл Юнг. Тогава прочетох и “Тълкуване на сънищата” от Пиер Дако, която помня, че ми беше силно интересна.

По това време прочетох и “Quo vadis” от Хенрик Сенкевич – много интересен роман.

Дъщеря ми София се опитва да пише на пишещата машина у дома. В момента и тя мечтае да стане писател – да видим. 🙂

При мен се получи така, че българските автори преоткрих доста по-късно – в Швейцария учех в английски пансион по английската система, а преди това, признавам, когато учехме българската задължителна литература в училище не ме бе впечатлила особено – дали заради начина на преподаване у нас, който силно се отличаваше от начина на преподаване в Швейцария. У нас литературата се изучаваше като точна наука – без дискусии, без кой знае какво право на собствено мнение и собствени впечатления, без непринудени разговори с учителя, пълни с интересни случки от личния живот на писателите или от написването на дадено произведение. А в Швейцария бе тъкмо така и това много помагаше за развиване на интерес дори към творби, които например не са най-подходящи за възрастта на учениците. Както и да е – преоткрих българските писатели вече преполовила двайсетте. От тях любими са ми разказите на Йордан Йовков (най-вече онези, засягащи военните теми), стиховете на Димчо Дебелянов и Христо Фотев, “Тютюн” и “Осъдени души” от Димитър Димов, “Железният светилник” от Димитър Талев, “До Чикаго и назад” от Алеко Константинов, стиховете на Дора Габе. Харесвам и творчеството на Блага Димитрова.

За съвременните български книги, които са ме впечатлили напоследък, смятам да напиша отделен пост, затова няма да ги споменавам тук.

Двете ми дъщери пред къщата на Димчо Дебелянов в Копривщица.

Вероятно изпускам още важни книги и творци, но ще завърша с книгите, които са ме впечатлили през последните години:

Карлос Руис Сафон – любима ми е поредицата му за Гробището на забравените книги, но харесвам и романите му отпреди това.

Романите на Джон Бойн – “Момчето в раираната пижама” е единственият преведен на български. Чудесна история. Любим негов роман обаче ми е “The Thief of Time”.

“Изповядвам” от Жауме Кабре е най-любимата ми съвременна книга!

“Тайната история” от Дона Тарт. Харесвам и “Щиглецът”, но “Тайната история” ми е далеч по-любима.

“Децата на свободата” от Марк Леви

“Светлината, която не виждаме” от Антъни Доер

“Един аристократ в Москва” от Еймър Тауълс

“Крадецът на книги” от Маркъс Зюсак – тепърва предстои да прочета “Мостът на Клей”

“Изобретението на Хюго” от Брайън Селзник

“2666” от Роберто Боланьо

“В памет на паметта” от Мария Степанова

“Замъкът на Въображението и камъните на делника” от Артър Лундквист – книгата не е нова, но наскоро я открих.

Ето, сега се сещам – пропуснах да пиша за Ерих Мария Ремарк – кой знае още колко любими автори и книги съм пропуснала. Също пропуснах да спомена и “Дневникът на Ане Франк”, както и книгите за Втората световна война, които чета от години – но пък в “Азчета” бях споделила един списък с десет романа на тази тематика, които препоръчвам. Сега се сещам, че тук не споменах “Безсъдбовност” от Имре Кертес и “Нощта” от Ели Визел, които са две покъртителни книги на тази тема, задължителни! Също и “Човекът в търсене на смисъл” от Виктор Франкъл.

Та така – това е обобщението на моя читателски път. Сега си давам сметка, че това е трудна задача – дано съм се справила и написаното е интересно.

Ще споделя и друго – с времето съм се превърнала в – да го наречем – капризен читател, което силно ме тормози. Все по-рядко се случва да открия книга, която силно да ме развълнува – така, както са ме вълнували класиците навремето. Чета много книги, които оценявам като стойност и талант, но малко от тях успяват да ме развълнуват по онзи начин от детството и юношеските ми години. Не знам на какво се дължи това, но силно се надявам да не ме обрече завинаги. Последните книги, които ме развълнуваха така са тези на Карлос Руис Сафон и “Изповядвам” от Жауме Кабре – преди около пет години. Това си е истинска мъка и понякога много се ядосвам на себе си. И често препрочитам стари любими книги. Макар че напоследък времето ми за четене е силно намаляло – надявам се скоро да успея да променя това. 😊🙏🏻

Какво се случва след публикуването на романа и какво научих за изминалите две години

“Нощ” и “Дом” у дома със старата пишеща машина, която все още работи.

Преди да започна, е важно да подчертая, че споделям моя опит. Истината е, че във всяко издателство е различно – не всяко издателство влага достатъчно или изобщо в авторите си. За пореден път ще кажа, че да попадна в семейството на “Хермес” бе истински късмет. Това е едно от издателствата, които влагат в авторите си. Усещането, че не си сам, че вървиш по писателския път с подкрепата на издателството си е безценно. Защото издателството трябва да подкрепя не само със знака си върху корицата на твоята книга, а с много повече. С “Нощ” обиколих България – прекрасно турне, безброй срещи, споменът за които все още е ярък пред очите ми. Няма да изброявам всички начини, по които моето издателство ме подкрепя, защото мога да ги сведа до едно обобщаващо изречение: с човешкото си отношение и професионализма. Две качества, които днес така трудно се съчетават.

Споделям моя опит за случващото се след публикуването на една книга:

Снимка от премиерата на “Нощ” във Велико Търново.

Истината е, че с “Дом” и с “Нощ” нещата се случиха по различен начин. Съвсем логично, защото “Дом” е дебютният ми роман, а аз тогава бях напълно непознат автор. Така че с “Дом” нещата се случиха малко по-бавно. Помня вълнението на премиерата на “Дом” в София – тогава бях бременна, затова го усещах още по-силно. Това бе и причината да направим премиера единствено в София. Впоследствие, след като родих, направихме премиера и в Пловдив.

Колко ново бе всичко за мен тогава, изобщо не знаех къде попадам и какво да очаквам. Помня как един човек от литературните среди ми даде приятелски съвет: Не очаквай някой автор да спомене нещо за “Дом”. Тогава не го разбрах, изобщо не се бях замисляла за тези неща – кой и кога може или трябва да говори за “Дом” – всичко ми бе тъй неясно и непознато. Сега разбирам какво е имал предвид този човек – отчуждението между авторите и изобщо между хората, свързани с литературата у нас. Някаква изгубена битка с егото ще да е, защото иначе няма логика – в литературата не може да има конкуренция, тя не е състезание – напротив, тя би трябвало да бъде общност. Това е нещо, за което се боря – макар “боря” да не е най-подходящата дума. Но с малкото влияние, което днес притежавам в нашите литературни среди, се старая да създам поне някаква общност помежду ни – между писателите. Колко ценно и нужно е това!

Истината е, че много от писателите откликват, много от тях споделят убеждението ми, че трябва да си подаваме ръка – повечето са млади или нови автори. И също така е истина, че в нашето общество трудно се създават общности – твърде силно е влечението към конспиративните теории, твърде силно е изкушението да не вярваме – в нещо, на някого. А това пречи, защото в една общност трябва да се повярва, за да може тя да процъфти. Но все отнякъде трябва да се започне.

На коледния коктейл на издателство “Хермес” заедно с писателките Татяна Попова и Деметра Дулева.

С “Дом” нещата се случиха по-бавно, но се случиха. Поканиха ме в няколко радио предавания на интервю, получих първите си отзиви и полека за книгата се заговори. Задачата книгата да стигне до тези хора – журналисти, книжни блогъри и така нататък – е на издателството. Оттам насетне, дали някой ще прояви интерес зависи от написаното и разбира се, от личното усещане на четящия.

Започнах да получавам първите си писма от читатели – какво вълнение! Междувременно страницата ми във фейсбук растеше. Преди “Дом” нямах профил в социалните мрежи и никога нямаше да имам, ако не беше “Дом” – в днешно време това е безкрайно важно и помага на романа, харесва ни или не. Затова ми се наложи бързо да се науча. Изчетох всякакви статии за водене на фейсбук страница, научих за всякакви приложения, обработващи снимки или създаващи видеа, разглеждах профили и сайтове на известни световни автори и се учих от тях. Научих се да вадя цитати от книгата и да ги споделям като колаж със снимки. Научих се да говоря за себе си – нещо, което не обичам. Научих се да се снимам – нещо, което съвсем не обичам. Научих се да общувам с всякакви хора – аз, човекът, който обича да си стои у дома и понякога с трудност отговаря на обаждания дори от най-близките си хора. Научих се на всичко това, защото ясно си давам сметка, че нося тази отговорност спрямо труда си, спрямо книгите си.

Истината е, че човек трябва да бъде професионалист във всичко, ако иска после съвестта му пред самия него да бъде чиста – да няма колебания дали е направил всичко по силите му за дадено нещо – в моя случай, за моите романи.

Не харесвам света, в който живеем – обладан от технологии, цинизъм, дребнавост, залят с безумни новини и необективност, свят, в който всеки говори, но малцина застават зад думите си, а делата рядко са в синхрон с изреченото. Лицемерен свят, където всеки е готов да посочи с пръст, но рядко този пръст е насочен към самия него. Този свят още по-силно се усеща в социалните мрежи – там той е опиянен, разюздан, в социалните мрежи няма правила, няма морални ценности, няма дори елементарно възпитание – там цари пълна анархия на думите. Хората, отърсили се от отговорността на лицето си, на личността си, некотролируемо бълват, освободени от… всичко. Най-вече от себе си. Присъствам там, сред всичко това, по най-добрия начин, на който съм способна – съсредоточавайки се върху хубавите хора, които срещам. Защото такива има. Все по-често подминавам статии, статуси и така нататък – не ми се четат невнимателно подбрани думи, лишени от стойност, защото са лишени от отговорност.

И все пак виждам резултат от това мое социално присъствие – важно е. Затова моят съвет към всеки нов автор е – научете се на всички тези неща, има достатъчно източници, които да ви насочат как да управлявате своите страници – учете се от световните автори. И имайте търпение.

Научих се на ето такива композиции.

“Дом” получи своя втори тираж месец след публикуването си. Третият дойде по-късно – може би година по-късно. Това е така, защото новите книги се продават повече – най-малкото стоят на видно място в книжарниците и повече читатели попадат на тях при влизането. Интересен е начинът, по който стоят нещата с книжарниците – обикновено книгите на новите автори стоят на видно място през първата седмица след публикуването – като нови заглавия. А после отиват в някое затънтено кътче – и това ги лишава от среща със случаен читател. А в началото, когато авторът е непознат, той разчита тъкмо на това. Истината е, че пазарният принцип е дълбоко просмукан и в книжарниците – не го осъждам, така е устроен съвременният свят, всичко е пазар, включително и книгите. В големите вериги книжарници принципът на предлагане е като на този в супермаркетите. Това е положението. Това, което оставя неприятен привкус у мен след посещение в някоя книжарница от голяма верига е липсата на литературни познания у “продавачите”. Поставям ги в кавички, защото те трябва да бъдат повече от това – все пак, колкото и пазарен да е днешният свят, книгите не бива да бъдат свеждани единствено до стока. Разбира се, и в големите вериги книжарници има прекрасни изключения.

Но да се върна на темата – затова, ако искате книгите ви да се продават, трябва да поработите върху налагането на името си – не е лесно, но не е невъзможно. И е изключително важно издателството да е зад вас – защото то може да допринесе много.

Тъй като в България няма добре смазана “литературна машина”, която да е ясна от самото начало и да помага на новите автори да се ориентират, тук човек се учи в движение – една непрекъсната крива от радост и разочарование (ако си позволите да се разочаровате. Моят съвет е: не си позволявайте). Важно е по писателския път да не забравяме защо вървим по него – заради удоволствието и нуждата от писането. Останалото – критика, отзиви, награди – всичко това е чудесно, но то е фон, допълнение. Не очаквайте вашата книга да бъде универсален закон, такива книги няма – ще има критика, ще има очаквания спрямо следващия роман, ще осъзнаете, че вашата история вече не е ваша, тя е на читателите и те имат пълното право да я обсъждат и приемат както решат – както правите и вие с книгите, които четете. Не пишете със собственическо чувство – пишете заради любовта към историите си, към героите си, към думите. А после пуснете книгата по нейния път и не се вторачвайте твърде силно в него – радвайте се, когато пътят е светъл, а в моментите, когато не е – приемете го.

Ето един колаж с цитат от книгата и снимка от трейлъра на “Нощ”.

С “Нощ” нещата се случиха далеч по-бързо. От една страна, защото вече съм по-познат автор. От друга и заради подготовката – натрупала опит, този път аз и издателството започнахме да говорим за “Нощ” по-отрано, а и хората вече чакаха – поне читателите на “Дом”. Голяма роля изигра и разработената ми фейсбук страница – в съвремието ни това си е цял един паралелен свят. Също така – трейлърът. Този прекрасен, любим мой трейлър. Впускайки се в това приключение изобщо не знаех дали то ще се “отплати”. Просто знаех, че “Нощ” трябва да има трейлър. Усещах го и последвах това усещане. И се убедих, че е било писано и не съм сгрешила – как да не се убедиш в това, гледайки този приказно красив резултат?

Трейлърът на “Нощ” събра около 80 000 гледания! Това беше огромна изненада – изобщо не го очаквах! Бих се зарадвала и на десетина хиляди, а то… Затова – рискувайте и мечтайте. Животът има забележителни начини да ни показва, че сме на прав път – но трябва да поемем по този път. Трябва да рискуваме. И да вярваме. Покрай “Нощ” и трейлъра, предпремиерата, приказната премиера, която организирахме, турнето – нещата тръгнаха. Всичко това звучи толкова лесно – давам си сметка сега, когато го чета – но всъщност не е. Всъщност зад това стои много труд, рискове, колебания и честно казано – моменти на изтощение, особено с три деца у дома, едното от които бебе. Всичко, зад което в развитите страни стои цял екип от професионалисти, в моя случай направих сама – с помощта на няколко човека от издателството, самите те заети до изнемога с всички други автори и задължения в работата си. Така че – не е лесно. Никак даже. Но е възможно, най-вече ако се прави с вяра и отдаденост.

Ще споделя нещо последно – с оглед на казаното по-горе. Често забелязвам в родната ни литературна общност една тенденция към мрънкане – съзнателно използвам тази дума, най-подходяща е. Разбираемо е, защото това е лесният път – лесно е да се отдадеш на разочарование и недоволство – не е като да няма от какво, още толкова дълъг път имаме да извървим, за да стигнем до онова достойно положение в нашата литература, когато ще цари уважение към чуждия труд, когато ще цари професионализъм и ясното съзнание, че даром нищо не идва – дори и ако си написал велик роман, епос, достоен за идните поколения. Време, в което писателите ще можем да назовем призванието си професия. И – важно уточнение – няма да бъдем осъдени за това. Защото у нас все още битува криворазбраното мнение, че рекламата на даден роман, професионалният подход към позиционирането на една книга в морето от книги – е нещо порочно, нещо, което отнема от достойнствата на романа. Но това е друга и дълга тема. Светът е такъв, какъвто е и има два варианта – да го приемем и да се опитаме да оставим своя светъл принос не към промяната му, защото това не е възможно, никой човек не притежава тази сила, а към светлата му страна, защото такава винаги има. Вторият вариант е да не го приемем. И с това нищо няма да допринесем. Мрънкането не е плодотворно, никога не е било.

На премиерата на “Нощ” в София с младата актриса Андреа, която изигра Ева в трейлъра и майка й. Ето едно нещо, на което винаги има смисъл да се радваш – срещите, които книгите носят.

Ако мога да обобщя целия текст и всичко, което научих за изминалите две години, то ще го направя така: пред всеки нов автор в България стои избор – по кой път ще тръгне. По пътя на себедоказването, на борбата, на мрънкането, на непокритите очаквания, на разочарованието. Защото е смятал, че с написването на романа си – бил той висока художествена литература, бил той велик и вечен – той е направил всичко необходимо романът му да бъде оценен и четен.

Или по пътя на трудолюбието, усърдието и професионализма, по човешкия път на смирението, където дава най-доброто от себе си и не очаква признание, възвеличаване, вечни романи – защото ясно съзнава, че вечността се определя от хода на времето. Защото ясно си дава сметка, че светът, в който живеем днес изисква от един писател повече от това да напише прекрасен роман – изисква работа и извън писането. Харесва му или не.

Пожелавам на всички пишещи, които четат това, втория избор.

Как оформям ръкописите си

Напоследък изоставам с блога. Причините за това за хубави и вълнуващи – всичко случващо се покрай появата на “Нощ”.

И все пак се надявам, че ще настъпи момент, когато дните ми ще бъдат една идея по-подредени, за да мога да се справям навреме със задачите. Макар че този блог едва ли мога да нарека задача – приятно ми е да пиша тук.

И така, днес ще споделя един малко по-сух, но пък важен текст за начина, по който оформям ръкописите си преди да поемат към издателството.

Когато започвах “Дом”, търсих в родни сайтове информация за това как трябва да изглежда един ръкопис – и не открих такава. Затова потърсих сред чуждестранните автори, които следя и там намерих това, което ми беше нужно. Не бях сигурна дали и издателствата у нас държат на същите рамки и изисквания, но реших да оформя ръкописа си така и се оказа, че всъщност и тук сравнително се работи по подобен модел както в чуждестранните издателства. Така че спазването на тези рамки винаги ще ви бъде от полза.

Когато редакторите четат получени ръкописи, видът на ръкописа е от значение най-малкото заради лекотата за четене – винаги се чете по-лесно добре оформен и изчистен формат – а за редакторите това е ценно имайки предвид колко ръкописи получават.

Преди да премина към ръкописа обаче, искам да обърна внимание на нещо много важно – изпращайте ръкописите си в издателства, които издават такъв тип литература. На страниците на издателствата у нас като че ли няма точна информация за това какъв тип ръкописи приемат – поне когато аз проверявах преди година и половина – но можете да добиете представа от книгите, които издават. Това е важно проучване.

Аз ще пиша за художествената (да я наречем класически тип) литература, тъй като това пиша – не съм сигурна как стоят нещата с жанровата такава – там принципите може да се различават.

За един художествен роман, особено дебютен, обемът на текста трябва да бъде между 70 000 и 110 000 думи. Разбира се, тези рамки са плаващи и може леко да се прескочат, но с малки разлики. Това е свързано от една страна с печатането на книгата впоследствие и най-вече с това, че в нов автор инвестицията от страна на издателството има определени рамки. Тази информация получих от чуждестранни писатели и от сайтовете на чуждестранни издателства и с “Дом” ги спазих. Ръкописът на “Дом” е от 86 000 думи.

За следващ роман нещата може да седят различно – все пак тогава имате и връзка с вашето издателство и винаги можете да се консултирате с редакторите. При мен обаче се получиха същите рамки и с “Нощ” – не беше нарочно, просто толкова изискваше историята – ръкописът на “Нощ” е около 79 000 думи.

Един ръкопис трябва да започва със заглавието, под него името на автора и годината на написване. На същата страница можете да напишете и броя на думите – аз ги пиша в горната дясна част.

Форматирам ръкописа така, че на всяка страница в горните ляв и десен ъгъл да пише съответно заглавието и името на автора – с малък шрифт.

Шрифтът, който използвам за ръкописа е Times New Roman, размер 12.

Форматирам ръкописа така, както ще бъде разделен, ако се превърне в книга – тоест, разделям го на съответните части, глави, подглави. И го номерирам. Също така включвам бележките под линия.

Тук е важно да посъветвам никога да не добавяте излишни неща в ръкописа – никакви картинки, никакви по-интересни шрифтове или цветове. Важното в ръкописа е текстът и чистият и подреден вид.

Моите ръкописи изглеждат като книга, но на А4 формат. Заглавие, автор, година, част, глава, текст. Нищо повече.

Никога не изпращам ръкописите си с лични бележки към редактора или с думи, подчертани в различни цветове, защото например се колебая дали да е тази или друга. Това е за работния вариант на ръкописа. Когато го изпращам на издателството, се старая да е напълно завършен като текст и форма – на редакторите им е ясно, че тепърва предстои редакция на този текст – няма нужда да добавяте бележки с колебанията си.

Ако има нещо, което искате да добавите като разяснение към текста (имам предвид не историята или източниците, а към самия текст – думи, изречения, формат) то е най-добре да се напише отделно в имейла или като писмо към ръкописа – зависи в какъв формат ще го изпращате – електронен или на хартия. Но ми се струва, че ако имате твърде много колебания спрямо текста и нужда да пояснявате и обяснявате – ръкописът просто още не е готов да поеме към издателството. Или пък вие твърде много се вторачвате в него – за това ще пиша в следващ пост за редакцията на ръкописа.

Аз изпращам ръкописите си в електронен формат. Изборът е ваш – може да ги изпратите и на хартия.

Към ръкописа трябва да изпратите и една страница с информация за вас. Това не е с цел подбор, а помага на редакторите да опознаят малко повече писателя. Хубаво е да включите важна информация за себе си – разбира се, години, местоживеене, образование, опит в литературата, професия, знания, ако желаете можете да напишете и нещо за личния си живот – аз например написах, че живея в София с (тогава) двете си деца. Описах накратко живота си до тук – къде съм родена, къде съм живяла и учила, какво съм завършила, какъв работен опит имам, какъв професионален опит имам в литературата (моят беше никакъв), кои са любимите ми писатели, колко езика говоря, откога пиша, за колко време съм написала “Дом” и няколко думи (само няколко) за историята. Всичко това, подчертавам, трябва да бъде написано кратко, стегнато, телеграфно. Това е информация, която помага да се опознае малко автора, затова само най-важното и съвсем кратичко. И отново повтарям – това не определя избора на редактора – определя го текстът, който изпращате.

В имейла е хубаво също да пишете учтиво, но телеграфно, без излишни благодарности и обяснения – съвсем професионален работен имейл. Представяте се, обяснявате какво изпращате – какъв жанр, колко думи – обяснявате, че приложено изпращате и малко повече информация за себе си. Благодарите за вниманието и това е. Оттам насетне е трескавото чакане. Може да отнеме един, два месеца. Не съм сигурна дали, ако един ръкопис не е одобрен, винаги ще получите отговор – не знам как стои с всички издателства – но обикновено отговор има. Може би зависи и от редактора.

Друг важен момент е – ако успеете да откриете различните редактори, които се занимават с четене на нови ръкописи, може да си изберете един и да изпратите своя директно на неговия имейл. Това зависи от информацията, споделена на сайтовете на издателствата. Но отново подчертавам – най-важното е да изпратите ръкописа си там, където издават такъв тип литература.

Това е всичко, за което се сещам спрямо формата на ръкописа – в друг пост бях писала за програмата, която използвам за писане, но ще я спомена и тук – Scrivener. След завършването на ръкописа, много лесно се прехвърля в word формат, който да бъде готов за изпращане.

Надявам се тази информация да е била полезна, а ако имате още въпроси, свързани с това, то – пишете ми. 😊🕯

Творчески процес

Започвайки този текст си давам сметка, че да опишеш творческия си процес е трудна задача. Може би тъкмо, защото е творчески и в него трудно се вписва рутина. В потока на мислите, в овладяването и канализирането на вдъхновението, в съживяването на героите, в създаването на света, който впоследствие споделяш с читателите. Понякога самата аз си задавам този въпрос: как го правя? И много ми се иска да имам еднозначен и непоколебим отговор, за да мога да управлявам вдъхновението си. Уви.

Ще се опитам обаче да пресъздам, доколкото ми е възможно, начина, по който протича моят творчески процес. Истината е, че той се заражда дълго преди да седна и да излея историята си. Вдъхновението е съвкупност от всичко срещнато по житейския път. Впечатлителен и любознателен човек съм, а също така с годините се научих да проявявам емпатия – това е основата на моята способност да създавам пълнокръвни герои.

Понякога си спомням за творческия си процес с тих ужас, защото, колкото и вълнуващ да е, той е и жестоко ограбващ жизнените ми сили – всичко отива към историята. “Дом” и “Нощ” бяха написани с много малко времево разстояние. И когато завърших “Нощ”, имах усещането, че цялата ми същност, съдържанието ми, е напълно изсмукано от тези два романа. Струва ми се, че с всеки автор е така. Затова е важно понякога да оставяме вдъхновението на мира – не съм привърженик на мнението, че един прозаик трябва да пише всеки ден. Напротив – миговете, когато оставяме любовта си към писането, за да попием от заобикалящия ни свят, са миговете, в които се трупа вдъхновението. Забелязала съм едно нещо при себе си, което много ми помага в писането – моите наблюдателност и аналитичност. Хубаво е човек да гледа критично на света, да се опитва винаги да раздроби заобикалящото го до първопричините, първоизточниците. Колкото по-аналитично приемаме света и хората около себе си, толкова по-живи и плътни свят и герои ще успеем да пресъздадем. Познаването на човешката психология също е важна част от изграждането на един образ – преди години се вълнувах от психология и изчетох доста книги на тази тема – книгите на Карл Юнг, Пиер Дако, лекциите на Фройд, и така нататък. Не използвам нещо специално научено от там, защото като че ли в онези книги погледът върху човека е твърде сух, но се научих да гледам към човека с аналитичен поглед и винаги да търся първопричините. И това ми помага в изграждането на образите. Но отново искам да се върна към емпатията – тя е ключът към създаването на жив герой и на жива история.

Философията също е важна част от пътя на един писател – тя дава различни погледи върху света, върху човека и смисъла му – философията на Ницше, Кантовата етика, разбира се, древните философи.

Преминавайки през всички тези, да ги наречем – етапи, човек започва да живее по-осъзнато, а това означава, че вече е способен да изгради своето виждане за света, своята философия – и това да се превърне в облика на неговото творчество. Защото всяко творчество трябва да има своя облик, своя смисъл.

Вдъхновявам се от всичко – нямам готов отговор за източника на моето вдъхновение. Може да е една-единствена чута дума, мелодия, нечия разказана история, прочетена книга, размисли, преживяване – както казах, всичко. Но голяма роля за вдъхновението ми играе музиката. Обикновено е класическа, макар да има изключения. Пиша винаги с музика – като тих фон и обикновено една, две до четири мелодии – тя ми помага да потъна мигом в историята. Любимият ми композитор е Шопен. Вдъхновявам се от всичко, създадено от него, а неговата прелюдия номер 4, опус 28 е мелодията на душата ми. Действително от тийнейджърските ми години я слушам и вече се е превърнала в нещо като нужда – има дни, когато съзнанието ми се успокоява задължително с нея. Докато пишех “Дом”, слушах няколко мелодии на Лудовико Ейнауди – любим съвременен композитор. Докато пишех “Нощ”, слушах една прекрасна мелодия на Агнес Обел – “September Song”, Porz Goret на Yann Tiersen, и отново Лудовико Ейнауди – най-вече една любима негова мелодия “Run”. Завинаги ще свързвам тези мелодии с историите ми.

В книгите си изследвам онова, което ме вълнува – може би това е причината те да звучат така откровено. Никога не пиша за неща, които не ме вълнуват, които не са ми интересни и които не познавам. Героите ми често представляват хора, които бих искала да познавам. Затова и толкова ми липсват след написването на историята.

Започвам описанието на творческия процес толкова отдалеч, защото всъщност сядането пред компютъра е крайната точка на този процес, а най-важен и ценен е пътят до този момент – това е нещото, което ще се усеща най-силно от читателя. Пътят на писателя към зараждането на историята. Писателят трябва да бъде психолог, историк, философ, и най-вече – човек.

Историите се зараждат в главата ми, подтикнати от мои впечатления и разсъждения. Когато това се случи – когато нещо ме вдъхнови – оставям мислите да се реят в главата ми, нищо не записвам, не насилвам потока на въображението. Изчаквам историята да добие форма, да се появят образите, от които после ще създам своите герои. Когато усетя, че историята е узряла, я обсъждам у дома. Това е важен процес, защото тогава търся смисъла на това, което искам да разкажа – не мога да пиша без да знам какъв е смисълът на това, което пиша. Винаги започвам историите си, знаейки тяхната еманация. И това ми помага изключително много в хода на развитието й и при появявата на всички герои – да знам смисъла и приноса на всеки един от тях към историята. Пиша по усет и памет – нямам схеми. Използвам много удобна програма “Scrivener”, създадена за писатели – благодарение на нея мога да прескачам във всеки един момент към всяка глава от романа само с един клик. Също така, програмата позволява да се водят записки встрани от всяка глава на историята – или частите, на които писателят реши да я раздели. Самата аз рядко си водя записки, докато пиша, но пък тази опция ми помага при редакцията. Когато съм в творчески процес, пиша всеки ден, обикновено по четири/пет/шест часа. Но все пак изключения винаги има – животът често е непредвидим. Докато пиша, за мен е по-важно да не прекъсвам потока на вдъхновението, отколкото да разсъждавам върху дадена дума, която усещам, че в момента ми се изпълзва. Затова не спирам, ако усетя, че написаната дума не е съвсем точна – оставям я за после, обикновено за първата редакция. Пиша винаги у дома, за предпочитане в тишина и спокойствие, но напоследък покрай малкия ми син, се научих да пиша сред всякакви шумове – не е лесно, но е възможно.

От огромно значение за мен е да разделя главите или частите на книгата още в началото – започвайки я, да знам на колко части ще бъде разделена и на горе-долу колко дълги глави. Разбира се, не се съобразявам стриктно с обема на една глава, следвам текста. Но не мога да напиша така плавно подреждаща се като пъзел история, ако просто я опиша в един цял текст, който едва впоследствие да трябва да разделям на части и глави – така винаги ще ми се губи силата на началото и края на главата или на частите от историята.

Друг важен за мен момент е имената на героите ми. Избирам ги още в мига, когато героите се появяват в главата ми, преди да започна да ги създавам с думи – избирам името много дълго, докато не усетя, че е точното. Така героят оживява в главата ми.

И накрая ще споделя, че когато започвах да пиша “Дом” много ме бе впечатлил и вдъхновил един филм, екранизация по великолепна книга: “Изобретението на Хюго”. И до днес ми е любим. 😊🙏🏻

Пътят на “Дом” – втора част

Днес ще разкажа за пътя на ръкописа към публикуване. Темата е дълга и богата, затова следващият път ще разкажа какво следва след публикуването на романа. Или поне как се случи при мен.

И така:

Важно е първо да споделя, че написах “Дом” без мисълта за това дали ще бъде издаден и дали изобщо някой ще прочете моята история. Пишех я за себе си, защото изпитвах нуждата да я напиша, да я излея от мен. Струва ми се, че това е единственият начин да пишеш откровено. А откровеността или липсата на такава се усеща от читателя. Винаги се усеща. Тук ми се ще да добавя и още нещо: никога не подценявайте читателя. Той усеща и разбира много повече, отколко понякога може би на писателя му се иска. Едно от най-важните неща при писането е откровеността със самия себе си – писателят трябва да бъде готов да погледне към себе си и да се приеме, да погледне към света, приемайки и него, а ако се налага – да му прости. И тогава ще може да напише своята история с онази откровеност, която би могла да докосне читателя и да остави своята следа у него. Ако писателят пише с мисълта за мнението на читателя, подвластен на егото си – обрича сам себе си и историята си.

Но да се върна на “Дом”. След като завърших ръкописа – усещайки, че в историята има смисъл и, за пръв път от годините писане насам, написаното е готово да бъде показано – внимателно обмислих на кого да го поверя за прочит. Важно е ръкописите да се поверяват на хора, които могат да дадат обективна оценка за написаното, а също и конструктивна критика. Винаги е изкушаващо да покажем сътвореното от нас на близките ни – но те често са твърде пристрастни, за да бъдат обективни. В процеса на писане, аз се осланях на мнението на моя съпруг – както правех и с “Нощ” и явно това ще се превърне в традиция – но го правя с увереността, че оценката, която получавам е обективна. В това отношение имам късмет.

Когато ръкописът на “Дом” бе готов, избрах трима човека – различен тип читатели – от които можех да получа различни гледки точки.

И трите гледни точки – всяка носеща своята индивидуалност – допринесоха за увереността ми, че ръкописът притежава нужната стойност, за да тръгне по пътя на издаването. Между другото не мога да не вмъкна тук вълнението от обратната връзка – първите думи, които чуваш за историята си – това е незабравимо преживяване!

Понякога си мисля, че когато узрее твоят момент, нещата се случват сякаш с вълшебство. Благодарна съм, че успях да дочакам този момент, оценявайки обективно през годините сътворените от мен истории, и не поех по пътя на издаването по-рано от времето ми. Защото с това си обяснявам начина, по който се разгърна пътят на “Дом” към публикуването му.

След прочита на ръкописа от тримата читатели, на които го поверих, един от тях ме насочи за съвет, относно пътя на ръкописа оттук насетне, към човек, който има по-професионален поглед върху литературната общност у нас. Съвсем откровено признавам, че тогава не познавах никой близък до литературния свят у нас – действително не знаех накъде да поема и какво ме очаква. Затова насоката, която получих от този човек относно издателствата бе изключителна ценна.

Най-важният фактор при избора бе издателството да работи сериозно и отговорно с млади български писатели, влагайки в тяхното развитие. Накрая изборът се сведе до три издателства, от които аз избрах издателство “Хермес”.

Винаги много съм харесвала Пловдив, а “Хермес” е голямо и уважавано издателство с традиции. Ще споделя нещо лично: при избора, проверих главните редактори на издателствата в интернет и се доверих на своя усет – нямаше как да не ми повлияе благостта, която Валентин Георгиев – главният редактор на издателство “Хермес” – излъчва. И се оказах права – издателство “Хермес” е едно вълшебно място, благодарение на което творя със спокойствие и увереност.

Изпратих ръкописа си и след около месец и половина получих положителен отговор. А вълнението за този месец и половина беше огромно!

Тук искам да отбележа, че в издателствата четат ръкописите, които получават. Чувала съм, че е така и за другите, а за моето мога да го заявя уверено. Времето за отговор не може да бъде кратко, тъй като издателствата са силно натоварени, а ръкописите, които получават са изключително много! Така че – нужно е търпение.

В следващ пост ще отделя специално внимание на това как трябва да изглеждат ръкописите, когато се изпращат към издателства и какво трябва да се добави като информация към тях.

Аз избрах да изпратя ръкописа си само на едно издателство с решението да преценя какво да правя по-натам спрямо отговора, който ще получа. Разбира се, един ръкопис може да бъде изпратен едновременно на няколко издателства, но аз предпочетох по-тихия и по-бавен път – някак все ми се струва, че така се случват хубавите неща – с малко повече търпение и вяра. При мен се случи така, че първото издателство, на което изпратих ръкописа си е това, от чието семейство сега съм част. За което съм изключително благодарна!

Никога няма да забравя колко се вълнувах, когато получих отговора от издателство “Хермес”! Беше кратък и внимателен, същевременно мил и напълно човешки. Усмивката не слезе от лицето ми цял ден. А после дълго не можех да осъзная, че наистина се случва – ръкописът ми ще се превърне в книга!

Държа да споделя нагласата си, когато одобрителния отговор от “Хермес” бе налице: взех съвсем съзнателното решение да се доверя изцяло на издателството, от чието семейство ставах част. Беше ми ясно, че много неща не разбирам що се отнася до редакция, оформление, избор на корица, пътя на книгата след публикуването й. Затова още в началото на пътя на “Дом”, поех по него с нагласата за доверие в професионализма на хората, с които щях да се срещна и да работя.

След като ръкописът стане част от едно издателство, следва дълъг път към публикуването – дълъг, защото работата е много, особено когато се работи професионално. Определя се кога ще бъде издадена книгата – доверете се на издателството, те имат опит и знаят на коя книга кога й е времето да бъде представена. След това се започва работата – авторът трябва още веднъж да прегледа ръкописа си, да нанесе финални редакции, да избере окончателното заглавие, да напише своите послания, ако има такива. Тук ще споделя за “Дом”: истината е, че избрах заглавието много трудно. Дълго се чудех и лутах между най-различни варианти. И тогава получих много ценен съвет: ако изпитвам трудност да открия своето заглавие, да направя следното: да прочета отново ръкописа и да си запиша всички думи, които се повтарят най-често или се открояват със своето значение и смисъл. Ето така открих това заглавие, което не можеше да бъде по-точно и подходящо за историята, която обобщава. “Дом”.

След като авторът изпрати окончателния вариант на своя ръкопис, той попада в ръцете на редактора. Редакторът се определя от издателството – доверете им се, отново – те имат опит. Вълнението, докато чакаш редактирания си ръкопис е огромно! В следващ пост ще поговоря за редакцията, а тук само ще спомена, че отново доверието е много важно – от голямо значение е да не се забравя, че всеки е професионалист в своята сфера, а писателят е писател, но не е редактор. Затова вслушвайте се в редактора – опитайте се да разберете причината за всяко предложение, за да може да вникнете в текста през неговите очи – това е и много полезен опит за редакциите на следващите ви текстове.

Крайната дума за редакцията е на писателя – но отново наблягам – редакцията е много, много важна, а свежият чифт очи е незаменим.

И с “Дом” и с “Нощ” съм приемала почти всички, ако не и всички, редакции от редактора.

След като мине финалната редакция на текста, той минава през коректор и това вече е моментът, когато няма връщане назад – нищо повече не може да се променя по текста.

Оттам насетне следва оформлението на корицата – писателят може да сподели своите предложения и идеи, но решението е на професионалистите (графичният дизайнер и издателството) и тук отново писателят трябва да прояви доверие и вяра в това, че всички работят в името на най-добрия възможен резултат.

И в този миг идва трепетното очакване най-сетне да хванеш рожбата си в ръце! Никога няма да забравя това усещане – да разлистя книгата си за пръв път! Признавам, че когато се прибрах у дома, я поставих на лавицата с любимите ми книги – колко пъти се връщах да си я гледам там!

И тъй като текстът стана твърде дълъг, явно ще пиша отново на тази тема – за да разкажа малко повече за представянето на един роман, да споделя своя опит с премиерите и да разкажа наученото за тази година и половина – какво един писател може да направи сам, за да задвижи пътя на романа си до домовете на своите читатели. ☺️🙏🏻🕯