И… начало

Еха, това е първият ми пост тук. ☺️ За мен това е съвсем ново начинание, тъй като по принцип не съм сред най-социалните хора – често предпочитам да си остана у дома, обичам да стоя у дома толкова силно, че понякога се налага да ме изкарват оттам насила. 😅 А ето че тук ще споделям частици от този мой така съкровен дом или по-скоро от миговете, които прекарвам насаме със себе си, с любимите си неща, с творчеството и вдъхновението си. От сърце се надявам този блог да бъде едно полезно и смислено място и ще се радвам на обратна връзка за това какво би било истински полезно и интересно да споделя. ☺️🙏🏻 Реших първият ми пост тук да бъде с малко повече информация за мен – едно своебразно запознаване. 😊🍀

А в следващия пост ще споделя малко повече за началото на пътя, който ме доведе до издаването на “Дом”. ☺️🙏🏻📖

И така:

1. Не обичам да говоря за себе си. Смятам го за неестествено. Все ми се струва, че за един човек трябва да говорят делата му. В същото време от позицията на читател винаги съм искала да узная повече за авторите, чиито книги са оставили нещо у мен – за светогледа им, за душевността им. Затова когато написах “Дом” и се случи така, че той намери своите читатели, си дадох сметка, че ще трябва да се постарая да превъзмогна тази своя бариера. И ето ме тук – в този блог. Харесва ми да си мисля, че това са по-скоро писма, които отправям към всеки, който би се поинтересувал от човека зад “Дом”. И все пак тук няма да говоря толкова за себе си, колкото за книгите, които обичам и чета и за работния процес зад една книга, което би било полезно за пишещата част от читателите.

2. Не обичам да се снимам. Но се старая. С издаването на “Дом” си дадох сметка, че когато човек тръгне по своя път, той трябва да го върви отговорно – в моя случай това означава приемането на всичко, което идва с издаването на една книга. А сред тях е и показването на лицето зад думите.

3. Високо ценя смиреността и непринудеността у хората. Признавам, че в родната ни литературна общност – с някои прекрасни изключения – тези две качества се срещат рядко. Всъщност тези качества като че ли се срещат рядко изобщо в нашето общество. Смятам, че колкото повече получава човек, толкова по-смирен трябва да бъде. А непринудеността в общуването те доближава до човечността по принцип. Не харесвам помпозността, високопарието и възвеличаването. До голяма степен смятам, че талантът е дар свише, а даровете свише се приемат със смиреност, благодарност и с мисъл какво още, какво повече можеш да дадеш.

4. Не харесвам това, че у нас се усеща липса на подкрепа между писателите. Разбира се, със своите прекрасни изключения. Смятам, че това създава усещане за отчуждаване и у самите читатели. И ми се струва, че до голяма степен причината да не се чете много българска литература (въпреки че напоследък се забелязва промяна и това е чудесно) е именно у авторите, отношението им един към друг и отношението им към литературата като цяло. Приемането на литературата като универсален закон за просветлението на едни и мерило за интелигентност у други е неточно и арогантно. Все ми се струва, че великите класически произведения от миналото са… велики класически произведения от миналото. Те са дар за човечеството и единственото, което можем да правим е да им се радваме и да ги ценим. А литературата днес – времето ще покаже кои произведения ще надживеят авторите си, а междувременно нека просто бъдем хора, които споделят една обща любов – любовта към думите.

5. Имах бурно тийнейджърство – това е и причината за двете татуировки на ръцете ми. Направих ги сама с игла и туш за татуировки, когато учех в Швейцария. Нямам намерение да ги премахвам – напомнят ми за онова време, а аз дълбоко го ценя като част от моя път, довел ме до днес.

6. С издаването на “Дом” сбъднах своя детски блян. Действително е така – ако някой ми бе казал преди време, че толкова често ще повтарям тази фраза, нямаше да му повярвам. Но пътят на един живот често е неведом и непредвидим. Моят не винаги беше лесен, но стигнах до тук – до сбъдването на онзи блян, който дори не смеех да нарека мечта.

7. В момента живея в София с трите си деца. Винаги съм искала да имам голямо семейство – никак не е лесно, но е благословия.

8. Следя политическото положение в страната и по света. Винаги съм се интересувала от история – историята на нашата цивилизация като опит да се разбере и обясни пътя ни до тук. Истината е, че винаги съм се интересувала от историята на човечеството с тих ужас, осъзнавайки, че ние непрекъснато повтаряме тази история. Без поука. И сега следя политическото положение у нас и по света с тих ужас. Вторият ми роман “Нощ” се развива по времето на Втората световна война – в някой следващ пост ще поговоря повече за книгата, но освен интереса ми към историята и към Втората световна война, причината да напиша история, развиваща се в онова време е желанието да съпреживея, за да не повтарям – и може би да се поуча. Иска ми се такива книги, с подобни тематики, да се появяват все по-често – сега, повече от всякога, имаме нужда от това.

9. Не гледам телевизия. За мен това е не просто загуба на време, а дори ще си позволя да използвам думата поквара. Всъщност телевизията като инструмент би могла да бъде изключително полезна, но както често се случва, човешката природа е по-силна от светлите идеи. Понякога гледам предавания по образователни канали – един в частност. И това е причината да не изхвърля телевизора у дома на боклука.

10. Почитател съм на изкуството във всичките му форми – музика, изобразително изкуство, театър, кино и разбира се – литература. Двете ми дъщери участват в един прекрасен филм на Яна Титова – “Доза Щастие”, който ще се появи в кината през ноември тази година. Беше страхотно изживяване. Гордея се с тях.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s