Творчески процес

Започвайки този текст си давам сметка, че да опишеш творческия си процес е трудна задача. Може би тъкмо, защото е творчески и в него трудно се вписва рутина. В потока на мислите, в овладяването и канализирането на вдъхновението, в съживяването на героите, в създаването на света, който впоследствие споделяш с читателите. Понякога самата аз си задавам този въпрос: как го правя? И много ми се иска да имам еднозначен и непоколебим отговор, за да мога да управлявам вдъхновението си. Уви.

Ще се опитам обаче да пресъздам, доколкото ми е възможно, начина, по който протича моят творчески процес. Истината е, че той се заражда дълго преди да седна и да излея историята си. Вдъхновението е съвкупност от всичко срещнато по житейския път. Впечатлителен и любознателен човек съм, а също така с годините се научих да проявявам емпатия – това е основата на моята способност да създавам пълнокръвни герои.

Понякога си спомням за творческия си процес с тих ужас, защото, колкото и вълнуващ да е, той е и жестоко ограбващ жизнените ми сили – всичко отива към историята. “Дом” и “Нощ” бяха написани с много малко времево разстояние. И когато завърших “Нощ”, имах усещането, че цялата ми същност, съдържанието ми, е напълно изсмукано от тези два романа. Струва ми се, че с всеки автор е така. Затова е важно понякога да оставяме вдъхновението на мира – не съм привърженик на мнението, че един прозаик трябва да пише всеки ден. Напротив – миговете, когато оставяме любовта си към писането, за да попием от заобикалящия ни свят, са миговете, в които се трупа вдъхновението. Забелязала съм едно нещо при себе си, което много ми помага в писането – моите наблюдателност и аналитичност. Хубаво е човек да гледа критично на света, да се опитва винаги да раздроби заобикалящото го до първопричините, първоизточниците. Колкото по-аналитично приемаме света и хората около себе си, толкова по-живи и плътни свят и герои ще успеем да пресъздадем. Познаването на човешката психология също е важна част от изграждането на един образ – преди години се вълнувах от психология и изчетох доста книги на тази тема – книгите на Карл Юнг, Пиер Дако, лекциите на Фройд, и така нататък. Не използвам нещо специално научено от там, защото като че ли в онези книги погледът върху човека е твърде сух, но се научих да гледам към човека с аналитичен поглед и винаги да търся първопричините. И това ми помага в изграждането на образите. Но отново искам да се върна към емпатията – тя е ключът към създаването на жив герой и на жива история.

Философията също е важна част от пътя на един писател – тя дава различни погледи върху света, върху човека и смисъла му – философията на Ницше, Кантовата етика, разбира се, древните философи.

Преминавайки през всички тези, да ги наречем – етапи, човек започва да живее по-осъзнато, а това означава, че вече е способен да изгради своето виждане за света, своята философия – и това да се превърне в облика на неговото творчество. Защото всяко творчество трябва да има своя облик, своя смисъл.

Вдъхновявам се от всичко – нямам готов отговор за източника на моето вдъхновение. Може да е една-единствена чута дума, мелодия, нечия разказана история, прочетена книга, размисли, преживяване – както казах, всичко. Но голяма роля за вдъхновението ми играе музиката. Обикновено е класическа, макар да има изключения. Пиша винаги с музика – като тих фон и обикновено една, две до четири мелодии – тя ми помага да потъна мигом в историята. Любимият ми композитор е Шопен. Вдъхновявам се от всичко, създадено от него, а неговата прелюдия номер 4, опус 28 е мелодията на душата ми. Действително от тийнейджърските ми години я слушам и вече се е превърнала в нещо като нужда – има дни, когато съзнанието ми се успокоява задължително с нея. Докато пишех “Дом”, слушах няколко мелодии на Лудовико Ейнауди – любим съвременен композитор. Докато пишех “Нощ”, слушах една прекрасна мелодия на Агнес Обел – “September Song”, Porz Goret на Yann Tiersen, и отново Лудовико Ейнауди – най-вече една любима негова мелодия “Run”. Завинаги ще свързвам тези мелодии с историите ми.

В книгите си изследвам онова, което ме вълнува – може би това е причината те да звучат така откровено. Никога не пиша за неща, които не ме вълнуват, които не са ми интересни и които не познавам. Героите ми често представляват хора, които бих искала да познавам. Затова и толкова ми липсват след написването на историята.

Започвам описанието на творческия процес толкова отдалеч, защото всъщност сядането пред компютъра е крайната точка на този процес, а най-важен и ценен е пътят до този момент – това е нещото, което ще се усеща най-силно от читателя. Пътят на писателя към зараждането на историята. Писателят трябва да бъде психолог, историк, философ, и най-вече – човек.

Историите се зараждат в главата ми, подтикнати от мои впечатления и разсъждения. Когато това се случи – когато нещо ме вдъхнови – оставям мислите да се реят в главата ми, нищо не записвам, не насилвам потока на въображението. Изчаквам историята да добие форма, да се появят образите, от които после ще създам своите герои. Когато усетя, че историята е узряла, я обсъждам у дома. Това е важен процес, защото тогава търся смисъла на това, което искам да разкажа – не мога да пиша без да знам какъв е смисълът на това, което пиша. Винаги започвам историите си, знаейки тяхната еманация. И това ми помага изключително много в хода на развитието й и при появявата на всички герои – да знам смисъла и приноса на всеки един от тях към историята. Пиша по усет и памет – нямам схеми. Използвам много удобна програма “Scrivener”, създадена за писатели – благодарение на нея мога да прескачам във всеки един момент към всяка глава от романа само с един клик. Също така, програмата позволява да се водят записки встрани от всяка глава на историята – или частите, на които писателят реши да я раздели. Самата аз рядко си водя записки, докато пиша, но пък тази опция ми помага при редакцията. Когато съм в творчески процес, пиша всеки ден, обикновено по четири/пет/шест часа. Но все пак изключения винаги има – животът често е непредвидим. Докато пиша, за мен е по-важно да не прекъсвам потока на вдъхновението, отколкото да разсъждавам върху дадена дума, която усещам, че в момента ми се изпълзва. Затова не спирам, ако усетя, че написаната дума не е съвсем точна – оставям я за после, обикновено за първата редакция. Пиша винаги у дома, за предпочитане в тишина и спокойствие, но напоследък покрай малкия ми син, се научих да пиша сред всякакви шумове – не е лесно, но е възможно.

От огромно значение за мен е да разделя главите или частите на книгата още в началото – започвайки я, да знам на колко части ще бъде разделена и на горе-долу колко дълги глави. Разбира се, не се съобразявам стриктно с обема на една глава, следвам текста. Но не мога да напиша така плавно подреждаща се като пъзел история, ако просто я опиша в един цял текст, който едва впоследствие да трябва да разделям на части и глави – така винаги ще ми се губи силата на началото и края на главата или на частите от историята.

Друг важен за мен момент е имената на героите ми. Избирам ги още в мига, когато героите се появяват в главата ми, преди да започна да ги създавам с думи – избирам името много дълго, докато не усетя, че е точното. Така героят оживява в главата ми.

И накрая ще споделя, че когато започвах да пиша “Дом” много ме бе впечатлил и вдъхновил един филм, екранизация по великолепна книга: “Изобретението на Хюго”. И до днес ми е любим. 😊🙏🏻