Какво се случва след публикуването на романа и какво научих за изминалите две години

“Нощ” и “Дом” у дома със старата пишеща машина, която все още работи.

Преди да започна, е важно да подчертая, че споделям моя опит. Истината е, че във всяко издателство е различно – не всяко издателство влага достатъчно или изобщо в авторите си. За пореден път ще кажа, че да попадна в семейството на “Хермес” бе истински късмет. Това е едно от издателствата, които влагат в авторите си. Усещането, че не си сам, че вървиш по писателския път с подкрепата на издателството си е безценно. Защото издателството трябва да подкрепя не само със знака си върху корицата на твоята книга, а с много повече. С “Нощ” обиколих България – прекрасно турне, безброй срещи, споменът за които все още е ярък пред очите ми. Няма да изброявам всички начини, по които моето издателство ме подкрепя, защото мога да ги сведа до едно обобщаващо изречение: с човешкото си отношение и професионализма. Две качества, които днес така трудно се съчетават.

Споделям моя опит за случващото се след публикуването на една книга:

Снимка от премиерата на “Нощ” във Велико Търново.

Истината е, че с “Дом” и с “Нощ” нещата се случиха по различен начин. Съвсем логично, защото “Дом” е дебютният ми роман, а аз тогава бях напълно непознат автор. Така че с “Дом” нещата се случиха малко по-бавно. Помня вълнението на премиерата на “Дом” в София – тогава бях бременна, затова го усещах още по-силно. Това бе и причината да направим премиера единствено в София. Впоследствие, след като родих, направихме премиера и в Пловдив.

Колко ново бе всичко за мен тогава, изобщо не знаех къде попадам и какво да очаквам. Помня как един човек от литературните среди ми даде приятелски съвет: Не очаквай някой автор да спомене нещо за “Дом”. Тогава не го разбрах, изобщо не се бях замисляла за тези неща – кой и кога може или трябва да говори за “Дом” – всичко ми бе тъй неясно и непознато. Сега разбирам какво е имал предвид този човек – отчуждението между авторите и изобщо между хората, свързани с литературата у нас. Някаква изгубена битка с егото ще да е, защото иначе няма логика – в литературата не може да има конкуренция, тя не е състезание – напротив, тя би трябвало да бъде общност. Това е нещо, за което се боря – макар “боря” да не е най-подходящата дума. Но с малкото влияние, което днес притежавам в нашите литературни среди, се старая да създам поне някаква общност помежду ни – между писателите. Колко ценно и нужно е това!

Истината е, че много от писателите откликват, много от тях споделят убеждението ми, че трябва да си подаваме ръка – повечето са млади или нови автори. И също така е истина, че в нашето общество трудно се създават общности – твърде силно е влечението към конспиративните теории, твърде силно е изкушението да не вярваме – в нещо, на някого. А това пречи, защото в една общност трябва да се повярва, за да може тя да процъфти. Но все отнякъде трябва да се започне.

На коледния коктейл на издателство “Хермес” заедно с писателките Татяна Попова и Деметра Дулева.

С “Дом” нещата се случиха по-бавно, но се случиха. Поканиха ме в няколко радио предавания на интервю, получих първите си отзиви и полека за книгата се заговори. Задачата книгата да стигне до тези хора – журналисти, книжни блогъри и така нататък – е на издателството. Оттам насетне, дали някой ще прояви интерес зависи от написаното и разбира се, от личното усещане на четящия.

Започнах да получавам първите си писма от читатели – какво вълнение! Междувременно страницата ми във фейсбук растеше. Преди “Дом” нямах профил в социалните мрежи и никога нямаше да имам, ако не беше “Дом” – в днешно време това е безкрайно важно и помага на романа, харесва ни или не. Затова ми се наложи бързо да се науча. Изчетох всякакви статии за водене на фейсбук страница, научих за всякакви приложения, обработващи снимки или създаващи видеа, разглеждах профили и сайтове на известни световни автори и се учих от тях. Научих се да вадя цитати от книгата и да ги споделям като колаж със снимки. Научих се да говоря за себе си – нещо, което не обичам. Научих се да се снимам – нещо, което съвсем не обичам. Научих се да общувам с всякакви хора – аз, човекът, който обича да си стои у дома и понякога с трудност отговаря на обаждания дори от най-близките си хора. Научих се на всичко това, защото ясно си давам сметка, че нося тази отговорност спрямо труда си, спрямо книгите си.

Истината е, че човек трябва да бъде професионалист във всичко, ако иска после съвестта му пред самия него да бъде чиста – да няма колебания дали е направил всичко по силите му за дадено нещо – в моя случай, за моите романи.

Не харесвам света, в който живеем – обладан от технологии, цинизъм, дребнавост, залят с безумни новини и необективност, свят, в който всеки говори, но малцина застават зад думите си, а делата рядко са в синхрон с изреченото. Лицемерен свят, където всеки е готов да посочи с пръст, но рядко този пръст е насочен към самия него. Този свят още по-силно се усеща в социалните мрежи – там той е опиянен, разюздан, в социалните мрежи няма правила, няма морални ценности, няма дори елементарно възпитание – там цари пълна анархия на думите. Хората, отърсили се от отговорността на лицето си, на личността си, некотролируемо бълват, освободени от… всичко. Най-вече от себе си. Присъствам там, сред всичко това, по най-добрия начин, на който съм способна – съсредоточавайки се върху хубавите хора, които срещам. Защото такива има. Все по-често подминавам статии, статуси и така нататък – не ми се четат невнимателно подбрани думи, лишени от стойност, защото са лишени от отговорност.

И все пак виждам резултат от това мое социално присъствие – важно е. Затова моят съвет към всеки нов автор е – научете се на всички тези неща, има достатъчно източници, които да ви насочат как да управлявате своите страници – учете се от световните автори. И имайте търпение.

Научих се на ето такива композиции.

“Дом” получи своя втори тираж месец след публикуването си. Третият дойде по-късно – може би година по-късно. Това е така, защото новите книги се продават повече – най-малкото стоят на видно място в книжарниците и повече читатели попадат на тях при влизането. Интересен е начинът, по който стоят нещата с книжарниците – обикновено книгите на новите автори стоят на видно място през първата седмица след публикуването – като нови заглавия. А после отиват в някое затънтено кътче – и това ги лишава от среща със случаен читател. А в началото, когато авторът е непознат, той разчита тъкмо на това. Истината е, че пазарният принцип е дълбоко просмукан и в книжарниците – не го осъждам, така е устроен съвременният свят, всичко е пазар, включително и книгите. В големите вериги книжарници принципът на предлагане е като на този в супермаркетите. Това е положението. Това, което оставя неприятен привкус у мен след посещение в някоя книжарница от голяма верига е липсата на литературни познания у “продавачите”. Поставям ги в кавички, защото те трябва да бъдат повече от това – все пак, колкото и пазарен да е днешният свят, книгите не бива да бъдат свеждани единствено до стока. Разбира се, и в големите вериги книжарници има прекрасни изключения.

Но да се върна на темата – затова, ако искате книгите ви да се продават, трябва да поработите върху налагането на името си – не е лесно, но не е невъзможно. И е изключително важно издателството да е зад вас – защото то може да допринесе много.

Тъй като в България няма добре смазана “литературна машина”, която да е ясна от самото начало и да помага на новите автори да се ориентират, тук човек се учи в движение – една непрекъсната крива от радост и разочарование (ако си позволите да се разочаровате. Моят съвет е: не си позволявайте). Важно е по писателския път да не забравяме защо вървим по него – заради удоволствието и нуждата от писането. Останалото – критика, отзиви, награди – всичко това е чудесно, но то е фон, допълнение. Не очаквайте вашата книга да бъде универсален закон, такива книги няма – ще има критика, ще има очаквания спрямо следващия роман, ще осъзнаете, че вашата история вече не е ваша, тя е на читателите и те имат пълното право да я обсъждат и приемат както решат – както правите и вие с книгите, които четете. Не пишете със собственическо чувство – пишете заради любовта към историите си, към героите си, към думите. А после пуснете книгата по нейния път и не се вторачвайте твърде силно в него – радвайте се, когато пътят е светъл, а в моментите, когато не е – приемете го.

Ето един колаж с цитат от книгата и снимка от трейлъра на “Нощ”.

С “Нощ” нещата се случиха далеч по-бързо. От една страна, защото вече съм по-познат автор. От друга и заради подготовката – натрупала опит, този път аз и издателството започнахме да говорим за “Нощ” по-отрано, а и хората вече чакаха – поне читателите на “Дом”. Голяма роля изигра и разработената ми фейсбук страница – в съвремието ни това си е цял един паралелен свят. Също така – трейлърът. Този прекрасен, любим мой трейлър. Впускайки се в това приключение изобщо не знаех дали то ще се “отплати”. Просто знаех, че “Нощ” трябва да има трейлър. Усещах го и последвах това усещане. И се убедих, че е било писано и не съм сгрешила – как да не се убедиш в това, гледайки този приказно красив резултат?

Трейлърът на “Нощ” събра около 80 000 гледания! Това беше огромна изненада – изобщо не го очаквах! Бих се зарадвала и на десетина хиляди, а то… Затова – рискувайте и мечтайте. Животът има забележителни начини да ни показва, че сме на прав път – но трябва да поемем по този път. Трябва да рискуваме. И да вярваме. Покрай “Нощ” и трейлъра, предпремиерата, приказната премиера, която организирахме, турнето – нещата тръгнаха. Всичко това звучи толкова лесно – давам си сметка сега, когато го чета – но всъщност не е. Всъщност зад това стои много труд, рискове, колебания и честно казано – моменти на изтощение, особено с три деца у дома, едното от които бебе. Всичко, зад което в развитите страни стои цял екип от професионалисти, в моя случай направих сама – с помощта на няколко човека от издателството, самите те заети до изнемога с всички други автори и задължения в работата си. Така че – не е лесно. Никак даже. Но е възможно, най-вече ако се прави с вяра и отдаденост.

Ще споделя нещо последно – с оглед на казаното по-горе. Често забелязвам в родната ни литературна общност една тенденция към мрънкане – съзнателно използвам тази дума, най-подходяща е. Разбираемо е, защото това е лесният път – лесно е да се отдадеш на разочарование и недоволство – не е като да няма от какво, още толкова дълъг път имаме да извървим, за да стигнем до онова достойно положение в нашата литература, когато ще цари уважение към чуждия труд, когато ще цари професионализъм и ясното съзнание, че даром нищо не идва – дори и ако си написал велик роман, епос, достоен за идните поколения. Време, в което писателите ще можем да назовем призванието си професия. И – важно уточнение – няма да бъдем осъдени за това. Защото у нас все още битува криворазбраното мнение, че рекламата на даден роман, професионалният подход към позиционирането на една книга в морето от книги – е нещо порочно, нещо, което отнема от достойнствата на романа. Но това е друга и дълга тема. Светът е такъв, какъвто е и има два варианта – да го приемем и да се опитаме да оставим своя светъл принос не към промяната му, защото това не е възможно, никой човек не притежава тази сила, а към светлата му страна, защото такава винаги има. Вторият вариант е да не го приемем. И с това нищо няма да допринесем. Мрънкането не е плодотворно, никога не е било.

На премиерата на “Нощ” в София с младата актриса Андреа, която изигра Ева в трейлъра и майка й. Ето едно нещо, на което винаги има смисъл да се радваш – срещите, които книгите носят.

Ако мога да обобщя целия текст и всичко, което научих за изминалите две години, то ще го направя така: пред всеки нов автор в България стои избор – по кой път ще тръгне. По пътя на себедоказването, на борбата, на мрънкането, на непокритите очаквания, на разочарованието. Защото е смятал, че с написването на романа си – бил той висока художествена литература, бил той велик и вечен – той е направил всичко необходимо романът му да бъде оценен и четен.

Или по пътя на трудолюбието, усърдието и професионализма, по човешкия път на смирението, където дава най-доброто от себе си и не очаква признание, възвеличаване, вечни романи – защото ясно съзнава, че вечността се определя от хода на времето. Защото ясно си дава сметка, че светът, в който живеем днес изисква от един писател повече от това да напише прекрасен роман – изисква работа и извън писането. Харесва му или не.

Пожелавам на всички пишещи, които четат това, втория избор.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s