Вече няколко пъти се случва да ми пишат читатели с молба да споделя повече за книгите, които са ми повлияли и които чета.
Затова днес ще говоря за книги. Или по-скоро за моя читателски път – от началото до днес. Признавам, че ми беше много интересно да се върна назад, да си припомня книгите, с които започна този път. Всяка книга, която е оставила следа в читателя си, го дооформя като личност. Така че, без да мога ясно да посоча коя книга каква следа е оставила у мен, то безспорно всички заедно имат своя принос. Може да се каже, че днешният пост е едно обобщение на читателския ми път, довел ме до написването на “Дом” и “Нощ”, и препоръчвам всяка книга, която ще спомена.
Всеки писател на първо място е читател. Четенето е неизменна част от писането. Всъщност светът на книгите е такъв – погълне ли те веднъж, завинаги оставаш там.
При мен срещата с думите се случи на пет годишна възраст – тогава се научих да чета сама. Споменът за това е много мъглив и най-вече е построен върху разказите на майка ми: когато сме пътували с трамвая, всеки път съм я питала за различни букви, срещани по надписите на магазините. Докато в един момент съм започнала да чета целите надписи. Тогава съм получила първата си книжка.
Много бързо потънах в света на книгите. Това вече го помня. Бързо изчитах всяка нова книга и с нетърпение чаках следващата. А докато дойдеше следващата, препрочитах старите. Помня кварталното читалище, а после, когато поотраснах, и Националната библиотека – опияняващия мирис на книгите. Признавам, че не съм стъпвала в Националната Библиотека от години – животът ми днес е такъв, забързан, вече не разполагам с времето, което тогава сякаш спираше, погълнато от хилядите истории по лавиците – мотаех се между тях с часове, ровех, четях, представях си какво ли не – че съм важен писател, който прави проучване за новата си книга, че съм учен, който работи върху някакъв безкрайно важен научен труд. Детство.
Като малка много обичах книгите на Астрид Линдгрен – най-вече “Карлсон, който живее на покрива” и “Братята с лъвски сърца” – тях съм препрочитала безброй пъти. Мечтаех да имам приятел като Карлсон – понякога седях на прозореца в моята стая и чаках да чуя звука от перката му. Любима ми беше и “Мери Попинз” от Памела Травърз – преди време гледах един чудесен филм за срещата на Памела Травърз и Уолт Дисни, когато се договарят той да заснеме филм по “Мери Попинз” – “Спасяването на мистър Банкс”, много ми хареса този филм, препоръчвам го. Обичах и “Роня, дъщерята на разбойника”, както и “Малката принцеса” – силно ме вълнуваше тази история, впоследствие гледах и едноименния филм по книгата, всъщност преди няколко години го изгледахме отново заедно с децата – не се развълнуваха от историята така, както се вълнувах навремето аз.
От приказките любими ми бяха “Малката кибритопродавачка”, на която съм плакала толкова много пъти, а също и “Снежната царица” – името Кай и до днес ми е любимо. Малко по-късно се влюбих и в приказките на Оскар Уайлд – “Щастливият принц” е една от най-обичните ми приказки.
После започна периодът на Александър Дюма – сума ти пъти съм препрочитала романите му – най-вече “Дамата с Камелиите” и “Граф Монте Кристо”. Тогава беше периодът и на Виктор Юго – “Клетниците” и до днес ми е любим роман, велик! Беше времето на Жул Верн – “Тайнственият остров”, “Двадесет хиляди левги под земята”; “Робинзон Крузо” от Даниел Дефо – много харесвах разговорите му с Петкан. Също и “Дон Кихот” от Мигел де Сервантес – много обичах тази книга, изпитвах безкрайна симпатия към Санчо Панса и самия Дон Кихот, и нея съм препрочитала много. Тогава прочетох и “Приказка без край” от Михаел Енде – днес все още имам старото бяло издание от детството ми. Това беше времето и на Артър Конан Дойл – “Шерлок Холмс”, Агата Кристи и нейният Еркюл Поаро – любим мой герой и до днес, от време на време гледам едноименен сериал за случаите на Еркюл Поаро, сериалът е стар – когато имам време и нужда да се разсея, си пускам някоя серия и това потапяне в онези любими ми времена действа като балсам за душата. Между другото с този сериал се разсейвам, когато съм в процес на писане – когато главата ми запулсира и не мога повече, ставам от компютъра, пускам си някоя серия, а после се залавям за писането с нови сили.
През онзи период открих и “Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд” от Робърт Луис Стивънсън, “Франкенщайн” от Мери Шели, а също и “Парфюмът” от Патрик Зюскинд – вероятно ми бе твърде рано за тази книга, не помня как попаднах на нея, но помня колко ме бе потресла и признавам, че я прочетох два пъти с погнуса – някакъв душевен мазохизъм беше.
Сега у дома имам новото издание на “Парфюмът” и все още не мога да се накарам да посегна към нея.
Когато бях някъде на четиринайсет попаднах в един особен книжен момент – не знаех накъде да продължа. След дълго мрънкане у дома, че не знам какво да чета, получих от майка ми “Ана Каренина”. Прочетох я и, разбира се, не я разбрах. Останах дълбоко възмутена от вечните колебания на Ана Каренина, до края не можах да определя дали симпатизирам на Вронски или княз Каренин. Изобщо – нищо не разбрах от “Ана Каренина” и я върнах на майка ми с думите: “как можа да ми дадеш толкова глупава книга!” Разбира се, след години отново я прочетох и тогава успях да я оценя.
След “Ана Каренина” прочетох една книга, чието име не помня – беше художествен роман за Александър Велики. Там бе описана срещата му с Таис – гръцка хетера. Толкова харесах това име, че преди няколко години, когато ни подариха една приказно красива котка – канадски сфинкс – я нарекох Таис. Тя се разболя и почина, а у дома силно изстрадахме загубата й – беше ми верен другар, с нея написах “Дом” – седеше неотлъчно до компютъра, главата й клюмаше надолу, обаче не се отказваше – седеше упорито до мен, докато не приключех и я вземех на ръце. Благодарение на тази книга, развих интерес към Александър Велики, който продължи дълго. А покрай него и към древногръцката митология. Тогава прочетох Омировите “Илиада” и “Одисея”, а също и една дебела стара книга с древногръцки митологии, чието заглавие днес не помня, но много дълго време я четях и препрочитах – помня как изглеждаше – дебел том с кафява корица и златни букви, много ме е яд, че покрай всичките ми местения се е изгубил някъде. След това се прехвърлих върху Древен Рим и “Енеида” от Вергилий, открих и “Метаморфози” от Овидий, тогава за пръв път прочетох и “Божествена комедия” на Данте Алигиери. Това бе моментът, когато започнах живо да се интересувам от историята на Древен Рим – така е и до днес. Споменавала съм, че не гледам телевизия, но понякога включвам телевизора у дома, за да гледам “Viasat History” – много са ми интересни документалните предавания за Древен Рим и за Втората световна война, наскоро имаше и една поредица за великите умове на двайсети век – беше много интересно представена.
След онзи период, попаднах на “Хазарски речник” от Милорад Павич. Помня колко силно ме впечатли тази особена книга. Няколко пъти я препрочитах в опит да я разбера. Но на 14-15 години това си бе доста трудна задача. Следващият период беше швейцарският – когато заминах да уча в Швейцария. Това бе периодът на съвременните класици от миналия век и всъщност и досега най-яркият ми и обичен книжен период – Селинджър, Бредбъри, Ъруин Шоу, Набоков, Ъпдайк, Фитцджералд, Керуак, Капоти, Уилям Блейк, Булгаков и други. Любимата ми книга на Селинджър не е “Спасителят в ръжта”, която като че ли е по-известна, а “Девет разказа. Семейство Глас” – препрочитала съм тази книга безброй пъти, понякога си представях, че съм част от това семейство – и до днес имам старото издание у дома. Прочетох “Лолита”, когато бях някъде на шестнайсет години, силно ме впечатли тази книга. Тогава прочетох и стиховете на Набоков и много ги харесах. Любимата ми книга на Бредбъри е “Смъртта е занимание самотно” – препрочитана безброй пъти! “Хляб по водите” от Ъруин Шоу е друга любима книга. “По пътя” на Керуак също съм препрочитала много пъти – тогава силно ме бе впечатлила битник културата. От онзи период помня и филма “Коса”, който също гледах непрекъснато. По това време слушах “Doors” и благодарение на тях открих Уилям Блейк – “Doors” са заимствали името си от него: “If the doors of perception were cleansed every thing would appear to man as it is, Infinite. For man has closed himself up, till he sees all things thro’ narrow chinks of his cavern.”
Труман Капоти ми е любим със “Закуска в Тифани”, “Сбъднати молитви” и “Хладнокръвно”. Най-силно харесвах “Сбъднати молитви”. Има и един прекрасен филм за написването на “Хладнокръвно” с любим мой актьор, който за съжаление вече не е сред живите: Филип Сиймур Хофман.
Харесвам цялото творчество на Фитцджералд, но любим ми остава “Великият Гетсби”. Това бе времето и на “Да убиеш присмехулник” от Харпър Лий, “Повелителят на мухите” от Уилям Голдинг – със сигурност ще изпусна книги и автори, а не ми се иска, защото това ми е любим период, но паметта ми със сигурност ще ни изневери. По това време се запознах и с Кафка и неговата “Метаморфоза” – беше задължително четиво в училище, а аз тогава изобщо не я харесах – не можех да проумея цялата тази история с хлебарката. От това време имам интересна случка с учителката ми по английски език – мис Барет – която съм описала в “Дом” – единственият автобиографичен елемент в книгата.
А Булгаков и неговата “Майстора и Маргарита” – любимата ми книга и до днес! Чела съм я десетки пъти и всеки път откривам нещо ново! Друга такава книга е “На изток от рая” от Стайнбек, макар нея да открих малко по-късно – за пръв път я прочетох някъде в двайсетте си години. В онзи период открих и Толкин по препоръка на приятелка, която обожаваше книгите му. Изключително въображение, приказен свят – действително един цял друг свят, великолепно! Някъде по това време прочетох и “Изворът” от Айн Ранд. А доста по-късно, преди може би пет/шест години прочетох “Атлас изправи рамене”. Айн Ранд е особен писател, самата тя като човек е изповядвала собствена философия, която не е сходна с моето виждане за смисъла на живота. В книгите й усещам хладина, която не ми е особено приятна – но все пак Айн Ранд е писателка, която си струва да бъде четена.
Навремето силно се прехласвах по черно-белите снимки на писателите. Много харесвах и двайсетте години на миналия век – първо благодарение на Фицджералд, а после и заради Айн Ранд.
После дойде време на руските класици. Тургенев, Достоевски, Пушкин, Чехов, Толстой – трудно мога да определя любими книги от този период, трагедиите, присъстващи при руските класици – трагедиите на личността, на душата – са ми много присърце. Но ще спомена “Евгений Онегин” – история, която ме вдъхновява и днес и е може би най-любимата ми история въобще. “Братя Карамазови” е друго такова произведение. В този период прочетох и “Доктор Живаго” от Пастернак. И тази история ми е силно любима.
Междувременно, тъй като учех в английски пансион, четях и английска литература. Имахме отделен час за творчеството на Шекспир. Любими са ми “Хамлет” и “Макбет” – макар навремето, когато изучавахме “Макбет” в училище, никак да не харесвах тази пиеса, оцених я доста по-късно. Това бе и времето на Дикенс – любим, любим Дикенс! – имам усещането, че единствено той може да пише така завладяващо, въпреки предългите описания! “Големите надежди” и “Студеният дом” са ми любими и до днес. В този период се запознах с романите на Оскар Уайлд – “Портретът на Дориан Грей” и “Колко е важно да бъдеш сериозен” са ми любими. Други любими романи от този период са: “Джейн Еър” от Шарлот Бронте, “Гордост и предразсъдъци” от Джейн Остин, “Брулени Хълмове” от Емили Бронте, “Дъблинчани” и “Портрет на художника като млад” от Джеймс Джойс. Голяма част от тези книги прочетох на английски език, а Уилям Шекспир никога не съм чела на български – неотдавна купих някои от тези книги и една дебела с няколко пиеси на Шекспир на български език, но все още не съм ги прочела. “На изток от рая” също прочетох на английски, дори нямам българско издание у дома, но ми се ще да си купя и да я прочета и на български. Руските класици също основно съм чела в оригинал – единствено “Братя Карамазови” четох на български език. Интересно ще ми бъде да прочета “Евгений Онегин” на български, защото често съм се питала как изобщо е възможно да се преведе този Пушкинов език!
Снимка: Георги Вачев
След това започна период на произволно подбирани и откривани книги. Тогава открих испаноезичната литература – Габриел Гарсия Маркес, Умберто Еко, Хорхе Луис Борхес (който е починал и погребан в Женева, Швейцария), Итало Калвино, Висенте Алейсандре, Фернанду Песоа, Октавио Пас. Тогава открих и Албер Камю, Балзак, Флобер, Стендал, Зола, Мопасан, Пруст, Боделер.
“Сто години самота” и “Любов по време на холера” са ми любими и до днес.
“Името на розата”, “Махалото на фуко”, “Пражкото гробище” – изобщо романите на Умберто Еко са превъзходни. Лично моят любим е “Името на розата”, а много харесвам и филма по романа с Шон Конъри. От Хорхе Луис Борхес съм чела “Алефът” и “Измислици” – двете му най-известни творби. У дома имам и “Всеобща история на безчестието”, но все още не съм я прочела. “Ако пътник в зимна нощ” е книгата от Итало Калвино, която харесвам най-много.
От Албер Камю съм чела “Чужденецът” и “Чумата”. Общо взето от последните няколко изброени писателя – безспорно изключително талантливи – нямам любими книги по смисъла на книги, които бих искала да препрочитам отново и отново. Просто защото винаги съм клоняла повече към класическия роман, класическото повествование – такъв е читателският ми вкус, което всъщност се усеща и в моите романи. А тези книги, макар и безспорно прекрасни и важни произведения, са по-скоро постмодернистични, Албер Камю пък е определян като екзистенциалист – и просто не съвпадат напълно с читателския вкус, който съм изградила с годините. Това обаче в никакъв случай не значи, че не са изключително ценни за пътя на един читател.
“Йожени Гранде”, “Дядо Горио”, “Възход и падение на куртизанките” – изобщо творчеството на Балзак трудно мога да разделя с препоръка за определена книга.
Същото е и с Флобер, макар че сега първо се сещам за “Мадам Бовари”.
Стендал и неговите “Червено и черно”, “Пармският манастир”, “Арманс”, “Люсиен Льовен”.
Зола и поредицата му “Ругон-Макарови” – чела съм книги от тази поредица на английски и честно казано не знам кои са преведени на български.
Мопасан и любимият ми негов роман “Бел Ами”.
Пруст и “По следите на изгубеното време”.
После дойде период, в който се интересувах от философия. Тогава се запознах с древногръцките и древноримските философи. Тогава беше времето и на Жан-Жак Русо, Монтескьо, Декарт, Ницше (любим и до днес), Маркс, Кант, Сартр, Макиавели и други. Между другото в университета имахме предмет “Бизнес етика” – преподаваше ни лектор философ и беше безкрайно интересно, най-вече изучаването на опитите на философите да определят универсален етичен закон. Оттогава все си мисля, че всеки опит да се решат проблемите на света с универсален закон води до трагични последици – пример за това е Карл Маркс и, в известна степен, Ницше. Тогава прочетох и лекциите на Фройд, открих и Карл Юнг. Тогава прочетох и “Тълкуване на сънищата” от Пиер Дако, която помня, че ми беше силно интересна.
По това време прочетох и “Quo vadis” от Хенрик Сенкевич – много интересен роман.
При мен се получи така, че българските автори преоткрих доста по-късно – в Швейцария учех в английски пансион по английската система, а преди това, признавам, когато учехме българската задължителна литература в училище не ме бе впечатлила особено – дали заради начина на преподаване у нас, който силно се отличаваше от начина на преподаване в Швейцария. У нас литературата се изучаваше като точна наука – без дискусии, без кой знае какво право на собствено мнение и собствени впечатления, без непринудени разговори с учителя, пълни с интересни случки от личния живот на писателите или от написването на дадено произведение. А в Швейцария бе тъкмо така и това много помагаше за развиване на интерес дори към творби, които например не са най-подходящи за възрастта на учениците. Както и да е – преоткрих българските писатели вече преполовила двайсетте. От тях любими са ми разказите на Йордан Йовков (най-вече онези, засягащи военните теми), стиховете на Димчо Дебелянов и Христо Фотев, “Тютюн” и “Осъдени души” от Димитър Димов, “Железният светилник” от Димитър Талев, “До Чикаго и назад” от Алеко Константинов, стиховете на Дора Габе. Харесвам и творчеството на Блага Димитрова.
За съвременните български книги, които са ме впечатлили напоследък, смятам да напиша отделен пост, затова няма да ги споменавам тук.
Вероятно изпускам още важни книги и творци, но ще завърша с книгите, които са ме впечатлили през последните години:
Карлос Руис Сафон – любима ми е поредицата му за Гробището на забравените книги, но харесвам и романите му отпреди това.
Романите на Джон Бойн – “Момчето в раираната пижама” е единственият преведен на български. Чудесна история. Любим негов роман обаче ми е “The Thief of Time”.
“Изповядвам” от Жауме Кабре е най-любимата ми съвременна книга!
“Тайната история” от Дона Тарт. Харесвам и “Щиглецът”, но “Тайната история” ми е далеч по-любима.
“Децата на свободата” от Марк Леви
“Светлината, която не виждаме” от Антъни Доер
“Един аристократ в Москва” от Еймър Тауълс
“Крадецът на книги” от Маркъс Зюсак – тепърва предстои да прочета “Мостът на Клей”
“Изобретението на Хюго” от Брайън Селзник
“2666” от Роберто Боланьо
“В памет на паметта” от Мария Степанова
“Замъкът на Въображението и камъните на делника” от Артър Лундквист – книгата не е нова, но наскоро я открих.
Ето, сега се сещам – пропуснах да пиша за Ерих Мария Ремарк – кой знае още колко любими автори и книги съм пропуснала. Също пропуснах да спомена и “Дневникът на Ане Франк”, както и книгите за Втората световна война, които чета от години – но пък в “Азчета” бях споделила един списък с десет романа на тази тематика, които препоръчвам. Сега се сещам, че тук не споменах “Безсъдбовност” от Имре Кертес и “Нощта” от Ели Визел, които са две покъртителни книги на тази тема, задължителни! Също и “Човекът в търсене на смисъл” от Виктор Франкъл.
Та така – това е обобщението на моя читателски път. Сега си давам сметка, че това е трудна задача – дано съм се справила и написаното е интересно.
Ще споделя и друго – с времето съм се превърнала в – да го наречем – капризен читател, което силно ме тормози. Все по-рядко се случва да открия книга, която силно да ме развълнува – така, както са ме вълнували класиците навремето. Чета много книги, които оценявам като стойност и талант, но малко от тях успяват да ме развълнуват по онзи начин от детството и юношеските ми години. Не знам на какво се дължи това, но силно се надявам да не ме обрече завинаги. Последните книги, които ме развълнуваха така са тези на Карлос Руис Сафон и “Изповядвам” от Жауме Кабре – преди около пет години. Това си е истинска мъка и понякога много се ядосвам на себе си. И често препрочитам стари любими книги. Макар че напоследък времето ми за четене е силно намаляло – надявам се скоро да успея да променя това. 😊🙏🏻
за книгите и писането 