За творците и трибуните

Често разсъждавам доколко е необходима самотата за съзиданието. И изобщо какво дава самотата и какво отнема, и къде е здравословната граница между двете. В историята на творчеството има немалко примери за истински гении в съзиданието (тук между другото включвам и физиката, понеже веднага се сетих за Айнщайн, който винаги ми е бил интересен като личност), които обаче се провалят като човеци – като съпрузи, родители, приятели.

За да създадеш нещо, което ще остане след теб, което ще продължи да дава дълго след като ти си напуснал този свят, е нужна доза отчуждение от действителността, потапяне някъде другаде, по-надалеч, по-нависоко, някъде, откъдето да съзреш онова, което впоследствие ще продължава да дава дълго след теб. Нещо, което е колкото твое, толкова и донесено от другаде, по неведом път. Винаги съм вярвала в това и, четейки биографиите на такива личности, често съм се убеждавала във вярата си. В същото време обаче, действителността еднакво е извор – миналото, съвремието, изобщо светът. И неделима част от съзиданието, от творчеството. Често се питам доколко е необходимо, доколко е задължително дори, да бъдеш човек, когато си гений или, ако не гений, то поне един дълбоко талантлив човек, чието творчество или откритие оставя следи. Едва ли има еднозначен отговор на този въпрос. Забелязала съм, че ми е по-приятно, по-задоволително да чета книга на човек, който е живял достойно. Радвам се, когато открия, че любим писател е бил стойностен човек – чистосърдечен, скромен, макар и със своите странности. И в този дух, се разочаровам, когато открия, че любим писател е бил човек с недотам добри качества – користен, егоцентричен, суетен. Което обаче далеч не означава, че преставам да харесвам творчеството му.

Виктор Юго, един от любимите ми писатели, написал велики, вечни, далновидни произведения, който обаче е бил противоречива личност.

Чувала съм да казват, че творците винаги са суетни, не съм съвсем съгласна с това. Тази генерализация, като всяка друга, е неточна. Няма как да бъде точна. Хората са твърде различни и твърде много фактори по житейския ни път ни определят, включая и предопределеността, която всеки носи в характера и нрава си, за да могат изобщо генерализациите да бъдат точни. А и борбата с егото е нещо, за което страстно апелирам, та няма как да се съглася с твърдението за суетата, тъй като така ще подкопая основите на собствения си призив. Тук веднага мога да се пошегувам с едни любими мои думи на К. С. Луис: “Бях много сърдит на Бог задето не съществува” (цитирам по памет).

Днес, в ерата на социалните мрежи като инстанции, като своеобразни трибуни или претъпкани площади от народ, който повече се надговаря, отколкото се изслушва, къде е мястото на твореца? Напоследък разсъждавам върху това.

Къде е границата между самотата като извор на вдъхновение и като процес на съзидание, и присъствието в действителността, в съвремието като извор отново на вдъхновение и като начин творецът да бъде “тук”, за да може да вдигне огледалото. Защото често творците правят тъкмо това – вдигат огледалото, от което всички така усърдно се крием и в което се страхуваме да се видим.

Отново нямам еднозначен отговор на този въпрос.

Клайв Стейпълс Луис, друг любим писател, когото много харесвам и като личност.

Знам само, че самотата е необходимост за вдъхновението, а също и осъзнаването на действителността. Понякога обаче се случва осъзнаването на действителността да ограби вдъхновението.

В книгите си винаги се обръщам към миналото. Не защото вярвам, че хората тогава са били твърде различни – всъщност историята на човечеството съвсем ясно ни показва, че различни са били повече обстоятелствата, отколкото човешката ни природа. Предпочитам да се обръщам към миналото, поради една съвсем простичка причина: съвременната действителност ограбва вдъхновението ми. Не отделният човек, а съвременната действителност като понятие. Липсват ми твърде много неща, за да мога да се взирам дълго в нея, оцелявам в съвремието си, съсредоточавайки се върху собствените ми ценности – семейството, вярата, поривът към запазване на достойнство във всяка създала се ситуация, опитът да приема и да простя на себе си, на другите, на света, опитът да разбирам, да проявявам емпатия (често с егоистична цел, признавам, за да мога самата аз да продължа да вярвам), и погледът към любимите ми неща – литературата, гениите в нея, в психологията или в науката, историята на човечеството. Това е моят начин да оцелея и да бъда.

Признавам, че понякога губя вяра в човечеството, но слава Богу, всеки път се намира някоя човешка история, някой човек, който да ми върне, да го наречем, вдъхновението. Тъкмо за такива човешки истории пиша в моите книги – една протегната ръка от мен към мен и към всеки, който ведно с мен има нужда от нея.

Джон Роналд Толкин, още един любим писател, който е бил и удивителен човек. Близък негов приятел е Клайв Стейпълс Луис, който, живял през съзнателните си години като атеист, на трийсетгодишна възраст се връща към вярата благодарение тъкмо на Толкин.

Миналото е извор. Най-вече на поука. Това се опитвам да извличам от него, включително и в моите истории.

В момента чета “Кореспонденция (1916 – 1955), Алберт Айнщайн, Макс Борн” и си мисля: къде са днес светлите идеи, къде е днес светлината, която би трябвало да извира от творчеството и от творците. Къде е мястото й в този разюздан социален, виртуален свят. Чува ли се гласът й? Други викат много по-силно. От обърнати щайги на площада пред екзалтираната тълпа.

И също си мисля: дали е било същото и преди? Дали ние сега чуваме тези гласове далеч по-ясно, отколкото съвремието им. Вероятно. Ако погледнем развоя на историята.

Мисля си и друго – за писането на писма също се изисква талант. Изобщо изразните ни умения – умението да водим разговор, кореспонденция, дори спор – изискват, освен възпитание, култура, широкоскроеност, познания и опит – и талант.

Прекрасна книга, която препоръчвам и на млади пишещи хора – има нещо в добре написаното писмо, нещо, което може да помогне като опит дори при писането на роман.

В днешния модерен, забързан и посредствен свят, отдавна сме забравили тихата наслада от прочитането на красиво написано писмо, с внимание и уважение към всяка дума, към мелодията на всяко изречение. Забравили сме обаче и културните норми на общуване. Като един истински консервативен човек (което далеч не смятам за задължително добро качество) често изпитвам вътрешна съпротива към социалните мрежи, макар да се старая да имам активно присъствие там, защото такъв е днешният свят, такива са изискванията му. Но напоследък си дадох сметка, че до голяма степен съпротивата ми (която нараства с времето) идва от начина, по който голяма част от хората общуват в социалните мрежи. Често говорим за вредите от социалните мрежи, опитваме се да ги спестим на децата си доколкото е въможно. Но всъщност можем да спестим много повече – и на децата ни и на себе си – ако си припомним културните норми в общуването, във воденето на разговори и най-вече – в споровете. Много по-полезно би било вместо да налагаме своята истина, да се опитваме да разберем чуждата. Споровете, когато не се водят с порив за знание, с желание да научим нещо от опонента си, да чуем неговата истина, да надградим знанията си – са безсмислени. А когато се водят без уважение – недостойни. У дома се опитвам да науча на това децата си, а се оказва, че този урок не е усвоен от озадачаващо голям брой възрастни хора, от които също озадаващо голям брой са четящи, пишещи и изобщо хора, свързани с културата. Разбира се, всичко казано дотук е с уговорката, че както често се случва в живота, така и в това мое мнение има прекрасни изключения – винаги държа да подчертавам това.

Понеже темата е кореспонденции – ето още една чудесна книга.

А “Кореспонденция (1916-1955)”, която представлява писма между Алберт Айнщайн и Макс Борн (основно, като в кореспонденцията понякога се включва и съпругата на Макс Борн – Хедвиг) е книга, която силно препоръчвам. В нея могат да се проследят не само разговори, свързани с работата им, ами чисто човешките отношения между тях двамата, семействата им, близките и познатите, колеги учени, както и случващото се по света в онези така бурни години. Изключително интересна книга, и за мен – много полезна и дори ценна. Надявам се, освен удоволствието от четенето, тя да донесе и повод за размисъл относно начина, по който общуваме с околните – в разговори, писмено или в спорове. И накрая ще завърша с една мисъл, която винаги ме развеселява. Понякога я приписват на Огден Наш, но не съм напълно сигурна, че е негова. Една съвсем подобна мисъл, най-вече по смисъл има и изречена от Марк Твен. Но лично на мен тази ми харесва повече, тъй като е по-кратка и закачлива. Тя гласи: “Когато спориш с глупак, първо се увери, че той не прави същото.”