За Лисабон

Тази публикация е втората (и последна) част от серията с отговори на въпроси, които получих по време на виртуалния книжен брънч и на които там не успях да отговоря достатъчно подробно. Този въпрос се отнасяше до третия ми роман, чието действие се развива в Лисабон – и гласеше: какви препоръки ще дам на хората, които биха искали да опознаят Лисабон, преди да прочетат моя трети роман?

Кулата Белем в Лисабон

Преди да започна с препоръките, ми се ще да разкажа накратко за моите впечатления от този град, за усещанията, които предадох в третия ми роман.

Лисабон (също като Барселона) е град, достоен да бъде герой сам по себе си. Така както Карлос Руис Сафон превръща Барселона в герой в тетралогията за гробището на забравените книги, така и Лисабон би могъл да добие плътност, да се “съживи” в роман. За това е нужно обаче едно дълбоко и най-вече дългогодишно опознаване на този град – за мое съжаление, не познавам Лисабон достатъчно добре, че да го превърна в герой в третия роман, а ми се искаше. Но човек трябва да е наясно с възможностите си и да не се опитва да ги надскача, когато не е готов за това. Така че в третия ми роман Лисабон е фон, атмосфера, която се преплита с историята, която разказвам.

Основата на атмосферата в третия ми роман е декадансът – отминалото величие, носталгията по него, по нещо, което някога е било, но вече не е. Това е част от атмосферата на Лисабон, а и на Португалия.

Лисабон

Португалия има интересна история – бивша колониална империя, разпростряла се нашироко. Народ на пътешественици, откриватели и завоеватели. Португалското кралство е сред най-жестоките завоеватели, като за най-жестока колониална империя се смята Белгийската. Между другото една препоръка: филмът “Мисията” с участието на Джеръми Айрънс.

През 1755 година Лисабон е разтърсен от тежко заметресение, което го изравнява със земята. Това се случва на деня на Вси Светии, когато църквите са пълни с вярващи. Земетресението е последвано от цунами, което залива долната част на града, а хълмовете, до които водата не стига, са погълнати от пожар, вследствие на многобройните запалени свещи в църквите – този пожар продължава няколко дни. Броят на жервите е много голям, а Лисабон е опустошен.

Това събитие създава у португалците усещане за наказание, за Божи гняв, който те обвързват с жестокостта на колониалната си империя и агресивния начин, по който налагат вярата си в колониите. В онзи период португалците, ревностни католици, подлагат на съмнение вярата си. Убеждението, че земетресението е Божие наказание, оставя голяма следа – в смирената носталгия по тяхното някогашно величие, в усещането за декаданс, във фадото, в разпространения там фатализъм.

Лисабон

След земетресението, настъпва времето на Полуостровната война, след която Португалия започва да губи колониалните си територии – най-осезаемо Бразилия, която отвоюва независимостта си през 1822 година.

Друг интересен момент от Португалската история е явлението във Фатима. През 1917 година Дева Мария се явява на трите деца на местен овчар. Впоследствие тя им се явява няколко пъти, винаги на една и съща дата – 13ти. На третото появяване Дева Мария завещава на трите деца трите тайни на Фатима. Историята по-натам е богата и ми се струва, че няма смисъл да я описвам тук – има достатъчно информация за нея, тъй като едно от децата – Лусия – записва тези три тайни (първо две, които са публикувани веднага, а третата изпраща на Папа Йоан XXIII със заръката да не я публикува преди 1960 година. Той обаче решава да не я оповестява изобщо и тайната е оповестена чак през 2000 година). Много хора свързват тази трета тайна на Фатима с покушението над Папа Йоан Павел II.

И последният интересен момент от Португалската история, който ще споделя, е Революцията на карамфилите. Това е военен преврат, организиран през 1974 година с цел свалянето на режима на Новата държава, създадена от Антониу ди Оливейра Салазар. В момента на преврата режимът се оглавява от наследника на Салазар – Марсело Каетано. Превратът е наречен Революцията на карамфилите заради символичните карамфили, забодени в цевта на пушките на военните – превратът преминава без жертви.

Революцията на карамфилите, 1974 година

И сега няколко препоръки:

Няма как да не спомена Фернанду Песоа – португалският поет, който изповядва толкова интересна философия, белязала всичките му творби.

Също и носителя на Нобелова награда за литература – Жозе Сарамаго.

Ще спомена и Волтер с неговата “Поема за земетресението в Лисабон”, писана през 1756 година.

Вече споменах за филма “Мисията”, и тук искам да спомена още няколко филма:

“Престъплението на отец Амару” – португалски филм по едноименния роман на Еса ди Кейруш – смятан за най-великия португалски писател. Зола го е определял като по-велик от Флобер. Често е сравняван с Толстой, Дикенс и Балзак. Между другото романът е преведен на български, макар сега може би да може да се открие единствено в “Книжен Пазар” – но препоръчвам, разбира се, и него.

“Нощен влак за Лисабон” – отново с участието на Джеръми Айрънс. Този филм също е заснет по едноименния роман на Паскал Мерсие, който сега като че ли също няма тираж – така че препоръчвам и романа, и филма.

Амалия Родригеш, най-известната и обичана фадо певица в Португалия.

Филмът “Лисабонска история” на Вим Вендерс от 1994 година е много интересен. И между другото там открих вдъхновение за апартамента, където живее разказвачът в моя трети роман – описала съм го така, както го видях в този филм – порутен апартамент със синьо-бели фрески по стените.

Тук ще спомена и португалския филм “Говорящ филм” с участието на Джон Малкович и Катрин Деньов.

Препоръчвам и “Лисабонски потайности” по едноименния роман на Камило Кащело Бранко – един от най-великите романисти на Португалия, известен като “Балзак на Лисабон”. Не знам дали романите му са преведени на български, но ако са – прочетете ги.

Общо взето това са препоръките, които мога да дам относно Португалия, като един вид запознаване с тяхната култура.

Известният лисабонски трамвай номер 28

Със сигурност самата аз не познавам изкуството и културата им в дълбочината, в която ми се иска, но вървя натам. А част от този път е и третият ми роман, който е едно своеобразно потапяне в тази култура, която така ме впечатлява.

Филми за Втората световна война, които препоръчвам

По време на неотдавнашния виртуален книжен брънч, където естествено говорихме за книги – за “Дом” и “Нощ”, за предстоящия трети роман, за романа, който в момента превеждам – получих два много интересни въпроса. Всъщност всички въпроси бяха интересни, но тези два ги отделям, понеже не успях да отговоря – не и с размаха, с който ми се искаше. Паметта ми е такава – хвърчи – и невинаги успявам да я уловя в мига, когато ми трябва.

Затова още по време на разговора обещах да пиша в блога по темите на двата въпроса.

Та днес започвам с първата тема: филми за Втората световна война, които препоръчвам:

1. “Пианистът” – много са причините да харесвам този филм. Роман Полански, Ейдриън Броуди, музиката на Фредерик Шопен, фактът, че е адаптация по мемоарите на Владислав Шпилман: “Smierc miasta”.

Сцена от “Пианистът”

2. “Корчак” – филм за историята на Януш Корчак, поляк от еврейски произход и забележителен човек. Лекар, педиатър, публицист, писател, автор на детски книжки, обществен деец и директор на създадено от него сиропиталище във Варшава. По време на Втората световна война, децата от сиропиталището са преместени в гетото, а Корчак се премества заедно с тях. Многократно му е предлагано да се спаси заради известното му име, но той отказва. Когато децата са насочени към лагера Треблинка, където да срещнат смъртта си в газовите камери, Корчак тръгва с тях, отново пренебрегвайки предложенията той да се спаси, и умира с тях там. Какво повече да добави човек към тази история… Всъщност ще добавя нещо, което е свързано с “Пианистът” – Владислав Шпилман пише за Януш Корчак в мемоарите си.

3. “Шоа” – този френски документален филм се състои главно от интервюта със служители и оцелели от лагерите, изобщо със свидетели на Холокоста. Деветчасовият филм на Клод Ланзман е труден за преглъщане, но необходим.

4. “Безсъдбовност” – филм по едноименния роман на Имре Кертес. Сценарист е самият Имре Кертес, продукцията е унгарско-британска-германска, а музиката е на Енио Мориконе. Но всичко това бледнее пред историятата, описана по толкова покъртителен начин от Кертес в романа му, че човек остава безмълвен, както се случва и след прочита на “Нощта” от Ели Визел. Имре Кертес, както всъщност и Ели Визел, е носител на Нобелова награда за литература. А филмът си заслужава.

Паметник на Януш Корчак в мемориал Яд ва-Шем

5. “Рим – открит град” – режисьор е Роберто Роселини, а впечатляващото във филма е, че той е заснет непосредствено след края на Втората световна война. Силно въздействаща драма за нацистката окупация в Рим, която е заснета сред руините от Втората световна война.

6. “Списъкът на Шиндлер” – едва ли има някой, който да не е чувал за този филм и все пак няма как да не го спомена.

7. “Шоуто на Айхман” – филм за процеса срещу Адолф Айхман, като въпреки, че филмът е игрален, в него се излъчват и действителни записи от процеса.

8. “Жената на зоопазача” – филм по едноименната книга на Даян Акерман, базирана върху непубликувания дневник на Антонина Забинска. Действителната история на Антонина и съпруга й, които укриват евреи във Варшавската зоологическа градина по време на нацистката окупация. Филмът е заснет много образно и красиво – и по мое мнение е подходящ и за деца, поне аз го изгледах заедно с моите дъщери.

Вдясно – сцена от “Жената на зоопазача”, вляво – истинската Антонина Забинска

9. “Момчето с раираната пижама” – филм по едноименния роман на Джон Бойн. И той, като предния филм, е подходящ за деца, и него изгледах заедно с моите дъщери.

10. “Френска сюита” – филм по едноименния роман на Ирен Немировски. Преди време бях споменала книгата в списъка с препоръки за книги за Втората световна война за “Аз чета”. Съдбата на Ирен Немировски не е щастлива – тя умира в Аушвиц, а романът й “Френска сюита” е публикуван след нейната смърт. Той става бестселър във Франция и се смята за забележителен с това, че е написан по време на събитията, които описва, и в същото време съдържа в себе си силно проницателна рефлексия на случващото се.

11. “Крадецът на книги” – едва ли някой не е чувал и за този филм, или за едноименния роман на Маркъс Зюсак, но няма как да не го спомена.

12. “Продавачът на вестници и цигари” – филм по едноименния роман на Роберт Зееталер. Много харесах романа, а филмът също си заслужава.

13. “Фотографът от Маутхаузен” – филм, проследяващ историята на Франсиско Бойск, фотограф, който попада в лагера Маутхаузен. Там той фотографира зверствата, на които става свидетел, и впоследствие неговите фотографии изиграват важна роля в Нюрнбергските процеси.

“Рим – открит град.”

14. “Най-мрачният час” – великолепен филм за Уинстън Чърчил, а отрязъкът от време, който филма показва е Втората световна война.

15. “Хана Аренд” – Хана Аренд е философ и политолог. Немкиня от еврейски произход, тя живее в Америка, и по време на процеса срещу Айхман заминава за Израел, за да го отрази за “The New Yorker”. Биографичната драма е центрирана около този момент от нейния живот.

16. “Великият диктатор” – ами, няма как да не го спомена. Велик Чарли Чаплин. Далновиден и откровен.

17. “Resistance” – това е нов филм, излязъл съвсем наскоро, а аз все още не съм го гледала, но все пак го споменавам тук, защото ми звучи интересно. Биографичната драма разказва за живота на известния френски актьор и мим от еврейски произход Марсел Марсо, който в младостта си се присъединява към френската съпротива.

18. Tas tagebuch der Anne Frank – няма как да не завърша с Анне Франк. Тази продукция е немска и е от 2016 година.

“Шоа”

И макар списъкът да може да продължава още, то ще спра дотук. Постарах се да подбера филми за всеки вкус – макар че за какъв вкус може да се говори спрямо Втората световна война. И все пак някои филми са по-лесни за смилане, други са тежки като милиони съдби. Някои са подходящи и за деца, а други смазват всичко детско в теб. Но тези филми са важни, тази тема е важна, никога не бива да забравяме, за да не повторим отново. А подобни книги и филми ни напомнят – къде е мястото на човека в едни безумни времена, и може би могат да ни напомнят да бъдем повече човеци и днес. Защото в крайна сметка, когато войната ни ограби от всичко, наша остава единствено човещината, единствено тя винаги, във всяко време, зависи от нас. Нека я пазим.