Тази публикация е втората (и последна) част от серията с отговори на въпроси, които получих по време на виртуалния книжен брънч и на които там не успях да отговоря достатъчно подробно. Този въпрос се отнасяше до третия ми роман, чието действие се развива в Лисабон – и гласеше: какви препоръки ще дам на хората, които биха искали да опознаят Лисабон, преди да прочетат моя трети роман?
Преди да започна с препоръките, ми се ще да разкажа накратко за моите впечатления от този град, за усещанията, които предадох в третия ми роман.
Лисабон (също като Барселона) е град, достоен да бъде герой сам по себе си. Така както Карлос Руис Сафон превръща Барселона в герой в тетралогията за гробището на забравените книги, така и Лисабон би могъл да добие плътност, да се “съживи” в роман. За това е нужно обаче едно дълбоко и най-вече дългогодишно опознаване на този град – за мое съжаление, не познавам Лисабон достатъчно добре, че да го превърна в герой в третия роман, а ми се искаше. Но човек трябва да е наясно с възможностите си и да не се опитва да ги надскача, когато не е готов за това. Така че в третия ми роман Лисабон е фон, атмосфера, която се преплита с историята, която разказвам.
Основата на атмосферата в третия ми роман е декадансът – отминалото величие, носталгията по него, по нещо, което някога е било, но вече не е. Това е част от атмосферата на Лисабон, а и на Португалия.
Португалия има интересна история – бивша колониална империя, разпростряла се нашироко. Народ на пътешественици, откриватели и завоеватели. Португалското кралство е сред най-жестоките завоеватели, като за най-жестока колониална империя се смята Белгийската. Между другото една препоръка: филмът “Мисията” с участието на Джеръми Айрънс.
През 1755 година Лисабон е разтърсен от тежко заметресение, което го изравнява със земята. Това се случва на деня на Вси Светии, когато църквите са пълни с вярващи. Земетресението е последвано от цунами, което залива долната част на града, а хълмовете, до които водата не стига, са погълнати от пожар, вследствие на многобройните запалени свещи в църквите – този пожар продължава няколко дни. Броят на жервите е много голям, а Лисабон е опустошен.
Това събитие създава у португалците усещане за наказание, за Божи гняв, който те обвързват с жестокостта на колониалната си империя и агресивния начин, по който налагат вярата си в колониите. В онзи период португалците, ревностни католици, подлагат на съмнение вярата си. Убеждението, че земетресението е Божие наказание, оставя голяма следа – в смирената носталгия по тяхното някогашно величие, в усещането за декаданс, във фадото, в разпространения там фатализъм.
След земетресението, настъпва времето на Полуостровната война, след която Португалия започва да губи колониалните си територии – най-осезаемо Бразилия, която отвоюва независимостта си през 1822 година.
Друг интересен момент от Португалската история е явлението във Фатима. През 1917 година Дева Мария се явява на трите деца на местен овчар. Впоследствие тя им се явява няколко пъти, винаги на една и съща дата – 13ти. На третото появяване Дева Мария завещава на трите деца трите тайни на Фатима. Историята по-натам е богата и ми се струва, че няма смисъл да я описвам тук – има достатъчно информация за нея, тъй като едно от децата – Лусия – записва тези три тайни (първо две, които са публикувани веднага, а третата изпраща на Папа Йоан XXIII със заръката да не я публикува преди 1960 година. Той обаче решава да не я оповестява изобщо и тайната е оповестена чак през 2000 година). Много хора свързват тази трета тайна на Фатима с покушението над Папа Йоан Павел II.
И последният интересен момент от Португалската история, който ще споделя, е Революцията на карамфилите. Това е военен преврат, организиран през 1974 година с цел свалянето на режима на Новата държава, създадена от Антониу ди Оливейра Салазар. В момента на преврата режимът се оглавява от наследника на Салазар – Марсело Каетано. Превратът е наречен Революцията на карамфилите заради символичните карамфили, забодени в цевта на пушките на военните – превратът преминава без жертви.
И сега няколко препоръки:
Няма как да не спомена Фернанду Песоа – португалският поет, който изповядва толкова интересна философия, белязала всичките му творби.
Също и носителя на Нобелова награда за литература – Жозе Сарамаго.
Ще спомена и Волтер с неговата “Поема за земетресението в Лисабон”, писана през 1756 година.
Вече споменах за филма “Мисията”, и тук искам да спомена още няколко филма:
“Престъплението на отец Амару” – португалски филм по едноименния роман на Еса ди Кейруш – смятан за най-великия португалски писател. Зола го е определял като по-велик от Флобер. Често е сравняван с Толстой, Дикенс и Балзак. Между другото романът е преведен на български, макар сега може би да може да се открие единствено в “Книжен Пазар” – но препоръчвам, разбира се, и него.
“Нощен влак за Лисабон” – отново с участието на Джеръми Айрънс. Този филм също е заснет по едноименния роман на Паскал Мерсие, който сега като че ли също няма тираж – така че препоръчвам и романа, и филма.
Филмът “Лисабонска история” на Вим Вендерс от 1994 година е много интересен. И между другото там открих вдъхновение за апартамента, където живее разказвачът в моя трети роман – описала съм го така, както го видях в този филм – порутен апартамент със синьо-бели фрески по стените.
Тук ще спомена и португалския филм “Говорящ филм” с участието на Джон Малкович и Катрин Деньов.
Препоръчвам и “Лисабонски потайности” по едноименния роман на Камило Кащело Бранко – един от най-великите романисти на Португалия, известен като “Балзак на Лисабон”. Не знам дали романите му са преведени на български, но ако са – прочетете ги.
Общо взето това са препоръките, които мога да дам относно Португалия, като един вид запознаване с тяхната култура.
Със сигурност самата аз не познавам изкуството и културата им в дълбочината, в която ми се иска, но вървя натам. А част от този път е и третият ми роман, който е едно своеобразно потапяне в тази култура, която така ме впечатлява.
за книгите и писането 