Нещо като пътеводител

Първоначално идеята беше да напиша нещо като пътеводител за местата, които описвам в трите ми романа – Италия, Франция, Португалия. Реших обаче да погледна към тях от различен ъгъл – откъм атмосферата. Защото това е, което предавам от тях в романите си – моето усещане за атмосферата на тези места.

Разбира се изборът има и практична страна – в случая на “Дом” това е мултикултурността на Марсилия, както и действителността на времето (от шейсетте години нататък), която пасваше на историята, която исках да разкажа. В “Нощ” – Италия по времето на Втората световна война – мястото отново пасваше на историята, която исках да разкажа: сравнително безгрижното детство по време на режима на Мусолини, а после разрухата през последната година от войната, изчезването и завръщането на Ева, партизанската борба на бащата на Виторио, развитието на съдбите им впоследствие.

Trastevere – квартал в Рим

Понякога попадам на коментари, че “Дом” и “Нощ” биха могли да се развиват и в България. И да, и не. Една история винаги може да се напасне спрямо определено място, ако това е целта на автора. При мен не беше. Историите си дойдоха с мястото, не се е налагало да търся къде да ги позиционирам.

Човек – особено творящият човек- трябва да умее да се разгръща отвъд физическите граници, отвъд мястото, което тялото му обитава. Творецът може да създаде живот на Марс, а човечеството – все още не.

Има и друго, което сега за пръв път споделям – комунистическият режим. Той беше абсолютна пречка и за “Дом”, и за Нощ”. И двете истории се връщат в миналото, и ако ги бях позиционирала в България, нямаше да мога да мина без описване на комунистическия режим, а това щеше напълно да промени атмосферата в романите. Всъщност щяха да се получат два съвсем различни романа – нямаше да има “Дом” и “Нощ”, ако трябваше да опиша историите с мизансцен в България.

Азена до Мар, Португалия

С третия ми роман това е още по-засилено, защото там историята се създаде около Лисабон, около Португалия. Тя се преплете с атмосферата на града, на моите впечатления от него, на усещането ми за него – тя просто върви с града си, не можеш да я откъснеш от него.

Водещото при създаването на една история е ръката, която подаваш на читателя – накъде искаш да го поведеш, какво искаш да му разкажеш, какъв светоглед му споделяш, заедно ли искаш да вървите или всеки ще бъде сам за себе си? И с трите романа съм избирала да вървим заедно, аз и читателят, да отдам значимото на онова, което ме вдъхновява най-силно като читател – класическият разказ, който тихичко те повежда и не те пуска до края; където вървиш заедно с автора. Дали това ще бъде винаги така, във всеки мой роман – не знам. Има забележителни романи, които правят тъкмо обратното – оставят читателя сам, да се лута, да търси, да се блъска в стени и да се опитва да премине нататък – това преживяване също е ценно, то също оставя следа и надгражда читателския опит.

Но да се върна към решенията за Италия, Франция, Португалия. Атмосферата е нещо, на което много държа в личния си живот. Създавам я около себе си, чувствителна съм към атмосферата край мен, тя може да ме обогати, но може и да ме задуши. Вероятно това стои зад необходимостта ми да си стоя повече вкъщи. В моята атмосфера, от която черпя и която споделям с близките ми, със семейството ми, в трите ми романа. Затова и моят пътеводител към тези три места ще бъде пътеводител към три атмосфери. Във Франция живях няколко години като млада – в Париж. Изключително красив град, макар напоследък пренаселен. Но това не е нещо, което вземам предвид, когато обсъждам някой град. Както не ми влияят и настроенията на хората в определен отрязък от време – тоест променливите характеристики на даден народ. Когато се намирам в град, който харесвам, аз най-вече харесвам града, не хората. Те са фон, видоизменящ се фон. А градът е онова, което носи историята и я предава. Опознавайки града, можеш да опознаеш хората, които са го обитавали, а така можеш да разбереш хората, които го обитават днес. Предпочитам да обикалям градовете безцелно – да вървя по малки улички, да влизам в малки магазинчета, далеч от туристическата шумотевица на големите европейски градове. Да сядам в малки кафенета и да наблюдавам как животът, битът, се случва край мен – сякаш наблюдавам отрязък от време, самата аз излязла извън него. Това може да се случи, когато се намираш на места, които не са ти родни – родното място се вкопчва в теб по такъв начин, че не можеш да се откъснеш и да го наблюдаваш отстрани, освен ако не си го напуснал и достатъчно дълго не си се връщал.

Френски покриви

Понякога ми се струва, че наблюдавайки по този начин, усещаш атмосферата на мястото много по-ясно, отколкото самите му обитатели – защото ти си освободен от онези битови, злободневни дразнения, които превръщат атмосферата във фон, който в един момент спираш да забелязваш. Другото нещо, което винаги наблюдавам, е растителността. Тя също разказва история – най-вече дърветата. В Барселона например (тя не присъства в моите романи, но е мой втори дом) има много чинари, винаги ще ги асоциирам с този град, където и другаде да ги видя. В същото време и във Франция има много дървета от семейството на чинарите, които на мен обаче ми изглеждат различни от тези в Барселона (но не по-малко красиви). В Барселона има и много магнолии, безумно красиви, но за мен чинарите си остават олицетворение на града.

Храната също ми разказва история – мирисът на прясно изпечени френски кроасани с масло е един от образите, които винаги се появяват, когато споменавам Франция. Телешкото ентрекот също. На различните места пия кафето си по различни начини (не обичам чисто кафе, предпочитам го с мляко, затова следвам различните традиции на кафето с мляко в различните страни) – във Франция си поръчвам cafe creme, което е еспресо с млечна пяна, много е вкусно, пяната е гъста и дебела. В Италия – капучино. Никъде другаде не съм пила толкова вкусно капучино – млякото и завършекът от пяна имат плътен вкус, наситен. В Барселона пия cafe con leche, което е кафе с мляко, но когато си го приготвям вкъщи вкусът е съвсем различен. Така и не разбрах разликата – в съотношението кафе/мляко ли е, или самото мляко там е различно. В Португалия meia de leite е кафето, което се доближава до испанското cafe con leche, макар в португалското често да има пяна на върха на кафето, а в Испания – не. Португалското galao е нещо като познатото ни лате (повече мляко, по-малко кафе), но всъщност е различно и на вид, и на вкус.

Есен в Париж

Франция ще запомня с пекарните (boulangerie), със сладкарниците (patisserie) и с les viennoieseries (където се продават любимите ми кроасани и също любимият ми бриош). С кафетериите – с малки кръгли масички с плетени столове, с червени и сини навеси, с надписите, изписани със шрифт с много завъртулки. С ресторантите с покривки на червено-бели квадрати, със сервитьори с черни елеци и бели престилки. Също така с редиците дървета по междуградските пътища и градските улици. Между другото есента е много красива във Франция.

Със замъка Шенонсо – за мен един от най-красивите замъци изобщо.

С квартала “Монмартр” в Париж – там има един стар ресторант, “Ле Консулат”, където сервират чуден пепър стек с пържени картофи. Но “Ле Консулат” е известен с друго – някога е бил средище на известни творци като Ван Гог, Пикасо, Моне, Сисле.

Boulangerie

Френските покриви са още един извор на вдъхновение. Както и средновековните градчета, лавандуловите поля, отпечатъкът на Римската империя в Южна Франция.

Марсилия е една плетеница от култури, която се усеща във въздуха дори. Близостта на морето също променя атмосферата. Старото пристанище, рибният пазар на старото пристанище, криволичещите улички със сякаш безкрайни стълби, La bonne mere – базиликата, символ на Марсилия, архитектурата, в която се усеща арабското влияние, известната им анасонова напитка – pastis, пазарите с алжирски подправки. А дори, в по-съвременната атмосфера на Марсилия, и пицата – удивително, но да – наследство от неаполитанските имигранти в началото на двайсети век.

Марсилия

Каква разлика само има в атмосферите на дори градовете в една страна.

Италия, и най-вече Рим и местността Умбрия:

Рим за мен е история, древност. Разбира се там далеч не е единственото място по света, където човек може да стане свидетел на останки от древността (още по-малко, че в България има немалко “паметници” на древността), но някак си в Рим усещам преплитането на града днес с града от древността. Дори миризмата на някои канали (останали от римско време) допринася за това. Та Рим за мен е това – “картички” от древността, изникнали тук и там. И ако човек познава добре историята на древен Рим може да проследи пътя на останките – градската стена например – и така да очертае в съзнанието си границите на древен Рим. Дървото, с което асоциирам Италия е пинията. Много харесвам тези дървета.

Via Appia Antica

Освен с миризмата на канал (която между другото не ми е неприятна поради не особено обоснованата причина, че каналите са древни), Рим ще запомня с надписите SPQR (Senatus Populusque Romanus), с криволичещите павирани улички, които винаги водят към площад, с площадите и фонтаните, с пиниите, с градските шумове, които никога не секват, с жегите по пладне, опашките за сладолед, тесните павирани улички, побрали редица от ресторантчета притиснати от сгради обрасли с растителност, разбира се пиците и пастата, както и аромата на силно еспресо, с напевните крясъци на италианския говор, стрелкащите се моторчета, от които може да ти се завие свят, уличните музиканти и продавачи на всякакви неща (между другото с разрешение от общината и на ротационен принцип).

Quartiere Coppede

Със Santo Stefano Rotondo – първата кръгла църква в Рим. Термите на Каракала (Le Terme di Caracalla), с Via Appia Antica – най-старият и най-дълъг римски път. И Quartiere Coppede – мъничък, но приказно красив квартал.

Умбрия пък е местността, която наричат зеленото сърце на страната. Известна е с хълмистите средновековни градчета и селца, и разбира се – с кухнята и виното си. А столицата на Умбрия – Перугия – е известна с шоколада си.

Умбрия

И Португалия. Да имаше думи да опиша особената красота на тази страна. Декадансът на Португалия, на Лисабон, е нещо, което силно влияе на въображението ми. Азулежуто – мозайката по фасадите на сградите и по стените вътре в тях. Фадото – тъгата, която то носи. Уличките, полу-порутени и все пак красиви, много красиви, със собствен дух, който на мен ми се струва неповторим. Именията, наречени quinta – стари, величествени постройки, безумно красиви. Тежу – реката с огледална повърхност, която се влива в океана. Кулата Белем като някакво бяло творение от камък, отвъд времето. Градините, парковете с вековни дървета, които имат корони като покриви, като огромни навеси. Местата за наблюдение на града и океана – mirador-ите – и любимото ми сред тях – mirador de Sao Pedro de Alcantara. Пекарната Pasteis de Belem, отворена през 1837 година и оттогава пазеща в тайна рецептата за най-известните си сладки (pasteis de belem), световноизвестният трамвай номер 28. Мозайките по улиците на града, по фасадите на сградите, широките площади с паметници на португалски откриватели, ресторантите, където можеш да вечеряш, слушайки фадо. Усещането за декаданс, за величие и разпад, за носталгия, за тъга по отминало време, дълбоката религиозност омесена с фатализъм – това за мен е Португалия.

Синтра, Португалия

Ето така създадох атмосферите в трите си романа – чрез чувства и усещания, спомени и впечатления. Мисля си: попиването на света, в който сме родени, опознаването на всичко, не само на собствените ни корени, разбирането на настоящето чрез опознаване на историята, любознателността към създаденото от човека, отдаването на значимото на природата, намирането на очарованието в бита, изучаването на различията в навиците и културите по света не чрез противопоставяне, а с живия интерес на човек, който иска да разбере, опознае, и съпоставяйки, а не противопоставяйки, да направи своите изводи – това ни обогатява, то разширява плетеницата от впечатления и усещания вътре в нас и така разширява светогледа ни и възприятието ни за света и хората. Трите ми романа са огледало на моята плетеница от впечатления и усещания – и за света, но и за хората в различните му точки. Често ме питат дали ще пиша за България. Разбира се. Когато му дойде времето, когато впечатленията и усещанията ми за собствената ми страна решат да излязат навън и да се превъплътят в история, в път, по който да поема с читателя.

Монсанто, Португалия