поезията като път

През годините съм се събуждала с удивителни гледки – Женевското езеро, Средиземно море, покривите на Париж, готическа Барселона, сиктивкарските вледенени улици на моето детство, каменния кей в Барлета, боровата гора, която се простираше под прозореца в апартамента ми в Мюнхен.

Монтрьо, на брега на Женевското езеро

Сега живея на първия етаж и пия сутрешното си кафе с гледка към бръшляна, който услужливо крие мръсната софийска улица пред терасата. Неслучайно в “Сън” бръшлянът играе важна, дори символична, роля. Бръшлянът притежава прекрасната способност да покрива всичко грозно, създавайки илюзията, че така изтрива човешкия отпечатък. Затова, особено напоследък, бръшлянът по моята ограда има умиротворяващ ефект – като преграда между мен и ентропията на света отвън. Всъщност вървя към една метафора – вътрешните гледки. Те могат да бъдат също толкова удивително красиви или отчайващо занемарени, колкото и тези пред прозореца ни. На тези гледки обаче демиурзи сме ние.

Ако използваме ентропията като метафора на хаоса и разпада на вътрешния ни свят, то тогава кои сили биха могли да й противостоят? Ами… нашите. Вътрешните.

Да поддържаш вътрешния си свят в ред не е еднократно усилие, дори обратното – изисква се същото постоянство, с каквото човек всеки ден почиства и подрежда дома си – до следващия ден, когато ентропията е свършила своето и всичко започва наново.

За мен е важно как ще започна деня си, сутрините ми са като предвестник за душевното ми състояние през целия ден. Чрез дребни ритуали подреждам вътрешната си гледка така, че да бъда независима от хаоса навън.

“Каменните великани” в Коми, чиято столица е Сиктивкар – където съм родена

От години битката е трудна, понеже сутрините ми започват с детско мрънкане, с уговорки всеки да стане, да си измие зъбите, с борби кой какво ще закусва и в този дух. Но намирам време и начин, почти винаги.

Най-смислените ми утрини започват с музика и поезия (и кафе и цигара). Достатъчно ми е едно стихотворение – понякога дори една мисъл от него, за да стане вътрешната ми гледка толкова необятна, колкото е необходимо на съзнанието, за да заработи отвъд злободневието. А срещите, разговорите с нас самите, се случват винаги там – отвъд.

За разлика от прозата, където мисълта се превръща в тема, в теза дори, във философия, която се защитава страница след страница, поезията е чиста, концентрирана мисъл – понякога толкова свободна за интерпретация, че може да се каже, че съдбата й е изцяло в четящия. И се получава така, че тази мисъл е едновременно изключително силна, заради концентрираното си съдържание, и твърде крехка – заради несигурната си съдба. И това е може би най-удивителното в поезията – силата и крехкостта в хармония, мисълта, която не търси да убеди, да внуши, а просто благородно се подарява.

“Pretent it’s a city”, последното ми щастливо откритие.

Затова днес ще разкажа за поезията като неизменна част от моя вътрешен път навън.

Четящият човек може да опише индивидуалното си развитие като просто приложи примери за литературата, която е четял в различните периоди от живота си. Това е едно свойство на книгите, което много обичам. Между другото същото може да се каже и за музиката и изобщо за изкуството – защото в крайна сметка изкуството винаги отразява определено душевно състояние и ние, понякога и несъзнателно, се припознаваме в него в дадени периоди от живота си, а някои припознавания продължават цял живот. Така например Prelude, Op. 28, No. 4 на Шопен е мелодия, която от години вече наричам мелодията на моята душа – в нея припознавам не просто мое душевно състояние, а моя светоглед (и като самия Шопен и аз бих искала тя да свири на моето погребение). Тук ми се иска да спомена едно посредствено припознаване, което в съвремието ни се среща твърде често, а именно задължителното търсене на припознаване в героите от даден роман, като, ако такова не се случи, героите, сюжетът или диалозите се определят като “нереалистични” просто защото не са резонирали с читателя. Винаги се натъжавам, когато срещна подобен коментар (не за моите романи, а по принцип). Неотдавна гледах минисериала на Мартин Скорсезе “Pretend it’s a city” (между другото го препоръчвам) и там Фран Лебовиц казва нещо много интересно за книгите: “те не трябва да са огледало, те трябва да са врата.” Страхотна мисъл, над която после дълго разсъждавах и бих я моделирала така: книгите невинаги трябва да бъдат огледало (на читателя), но задължително трябва да бъдат врата. Така че, ако в някой роман не виждаме огледалото, значи трябва да търсим вратата.

Първата ми определяща среща с поезията беше със стихотворенията на Даниил Хармс. Четяхме го с най-добрата ми приятелка Тамара в Монтрьо и го тълкувахме свободно и с настървение. Споделям две стихотворения, които четяхме толкова често, че и днес ги знам наизуст:

Тигър на улицата

Дълго се чудех, откъде на улицата се е появил тигър. Чудех се, чудех се, чудех се, чудех се, чудех се, чудех се, чудех се, чудех се… В това време духна вятър и аз забравих за какво съм се чудил. Така и не знам, откъде на улицата се е появил тигър.

Синята тетрадка номер 10

Живял един рижав човек, който нямал очи и уши. Нямал и коса, тъй че го наричали рижав съвсем условно.

Не можел да говори, тъй като нямал уста. И нос си нямал.

Нямал дори ръце и крака. И корем нямал, и гръб нямал, и гръбнак нямал, и каквито и да било вътрешности — също. Нищо си нямал! Тъй че не е ясно за кого става дума.

Я по-добре въобще да не говорим за него.

Даниил Хармс

Колко се прехласвахме по Даниил Хармс в училище, какъв бунтар ни се струваше той! Смятахме, че символиката на вятъра, който издухва мислите, е огледален образ на посредствеността. А рижият човек смятахме за символ на онзи, който не успява да влезе в стереотипните рамки на обществото и така насилствено е превърнат в парий.

И двете стихотворения присъстват в ръкописа, върху който работя сега.

После дойде срещата със Силвия Плат, след нея Ана Ахматова и накрая – Йосиф Бродски. И тях четяхме в училище, тълкувахме, спорехме, създавахме приятелства и изпитвахме неприязън помежду си спрямо това кой как тълкуваше прочетеното.

Стихотворението “Daddy” на Плат е може би сред най-мрачните, откровени и брутални стихотворения, които съм чела изобщо. И заради това страшно много го харесвам. Харесва ми женската болезнена и безцеремонна откровеност, която звучи много по-смущаващо и стряскащо, отколкото мъжката (това си има своите обяснения, но е друга тема). И тъкмо затова е прекрасна, дори необходима. В “Daddy” Плат е брутално откровена, хиперболизирала е изключително внушително мъчителните отношения между баща и дъщеря – обожанието и омразата, обичта и разочарованието, идеализирането и жестокото осъзнаване на действителността, борбата със собствените ти корени и необходимостта от тях като причина за твоето съществуване – още много неща, далеч по-задълбочени, могат да се кажат за това стихотворение, но понеже трябва да се съобразя с обема на текста, ще споделя две части от стихотворението, които са се запечатали в съзнанието ми:

Daddy

Daddy, I have had to kill you.   

You died before I had time——

Marble-heavy, a bag full of God,   

Ghastly statue with one gray toe   

Big as a Frisco seal

I have always been scared of you,

With your Luftwaffe, your gobbledygoo.   

And your neat mustache

And your Aryan eye, bright blue.

Panzer-man, panzer-man, O You——

Not God but a swastika

So black no sky could squeak through.   

Every woman adores a Fascist,   

The boot in the face, the brute   

Brute heart of a brute

Само си представете в каква обстановка е творила Ана Ахматова – жена сред мъже в сурова, полудяла Русия от началото на миналия век.

Има един много интересен текст на Айзая Бърлин, “Разговори с Пастернак и Ахматова”. Човек разсъждава върху много неща, докато го чете, но аз се замислих най-вече за това колко може да понесе един човешки живот – в случая на Ахматова това е Първата световна война, Октомврийската революция, Втората световна война, а после и Студената война. Страшна е мисълта, че всичко това се побира в един човешки живот.

Ана Ахматова

Навремето, когато в Швейцария за пръв път четох Ана Ахматова, не си давах сметка за времето, в което е живяла, не го осъзнавах, както го осъзнавам днес. Тогава я приемах като една константна величина в руската литература – жената сред мъжете. Жените класици са толкова малко в литературата изобщо, че когато посягах към тях, това винаги беше съпроводено с една особена тръпка. Така например навремето ми беше много интересна Мария Кюри (имаше период, когато силно се интересувах от живота на големите имена в науката). Сещам се и за Милева Марич – първата съпруга на Айнщайн, с която той се запознава в Политехническия университет в Цюрих, където тя е единствената студентка от женски пол в класа по физика – представяте ли си в каква обстановка се е намирала.

Колкото повече опознавам живота и личността на писателите, които ме вълнуват, толкова повече си давам сметка как те се отразяват в творчеството им. От това, което съм чела за Ана Ахматова, ми е останало едно усещане за благородна тъга на човек, осъзнаващ безумието около себе си и своята неспособност да му повлияе, но и силата на думите, с които може да го изрази. “Непрестанната й пасивна съпротива срещу онова, което тя разглеждаше като недостойно за родината си, я превърна във фигура не просто на руската литература, но и на руската история от нашето време.” Така обобщава разказа за срещите си с нея Айзая Бърлин и ми се струва, че тъкмо това се усеща в нейните стихове – силата на тихото осъзнаване.

За Йосиф Бродски мога да говоря дълго, защото неговото творчество резонира силно с моето светоусещане. Към стихотворенията му се връщам непрекъснато, те са често извор на собствените ми мисли и разсъждения. Улавям се напоследък да мисля, че поезията се разделя на два вида: такава, която се лее хармонично, красиво, мелодично. И такава, която говори сурово, строго и мощно като глас, разкъсващ небесата. Макар да чета и от двата вида, предпочитам втория. Поезията на Йосиф Бродски е такава, такъв е гласът му. Преди време (две-три години) с мъжа ми гледахме моноспектакъла на Михаил Баришников “Бродски/Баришников”. Баришников, великолепният балетист с такова излъчване, за което дори ми е трудно да намеря думи, да говори с гласа на Бродски – какво вълнение беше! Моноспектакълът беше великолепен – изкуството такова, каквото трябва да бъде – за жалост обаче не беше разбран от всички в публиката, та от време на време имаше хора, които ставаха и напускаха залата (честно казано, ядосвам се дори сега, като си го спомня). Бях във възторг, от Баришников, от Бродски, от този микросвят, в който потънах за времето на моноспектакъла – беше като прозорец към живота и душата на Бродски. Има личности, които така силно говорят сами за себе си, че всеки опит да ги обобщиш или обясниш е обречен – той винаги би бил непълен. Така е и с Бродски, за мен така е и с Баришников (затова така се радвах на тази “среща” на сцената между тях двамата). Както например е и с Кафка – какво би могъл да допринесеш към това, което той вече сам е оставил от себе си в неговото творчество, като обясниш или споделиш собствените си впечатления? Нищо. Тези личности не се поддават на подобни коментари и разговори, тяхното творчество предполага единствено и само едно – авторефлексията на читателя. Те те тласкат навътре и всеки опит да се плъзнеш по повърхността е грешен.

Бродски и Баришников

Когато открих Бродски, той ми се стори нещо толкова мощно и велико, че за пръв път почувствах смирение пред нечий талант. Тогава бях някъде на седемнайсет.

Междувременно откривахме поезия и в музиката. Слушахме “Doors”, “Nirvana”, “Hole”, Дельфин”, Виктор Цой и група “Кино”, Владимир Висоцки и много други. Четяхме текстовете им, приемахме ги като поезия, която се изпява. Нова, различна поезия на бунта, поезия с глас, думи, които водят музиката, а не обратното.

“И две тысячи лет война

Война без особых причин

Война – дело молодых

Лекарство против морщин.”

Из “Звезда по имени солнце”, група Кино

Виктор Цой

“Мы с тобою две капли разные одной воды – слёзы облака.

Разобьёмся об землю стразами, разлетимся вокруг да около.

Бесконечное вниз стремление, награждённое солнца взглядом,

Принесёт траве упоение. Нас с тобою положат рядом.”

Из “Серебро”, Дельфин

“Я когда-то умру — мы когда-то всегда умираем.

Как бы так угадать, чтоб не сам — чтобы в спину ножом:

Убиенных щадят, отпевают и балуют раем…

Не скажу про живых, а покойников мы бережём.”

Из “Райские яблоки”, Владимир Висоцки

В “Сън” присъстват трима от любимите ми иберийски и мексикански поети: Фернандо Песоа, Висенте Алейсандре и Октавио Пас. Колко много ми се иска да напиша и за тях, уви, текстът вече стана твърде дълъг. Не можеш да побереш толкова велики поети в една най-обикновена публикация в блог.

Фернандо Песоа е цял един свят, една философия на съществуването, сама по себе си (макар всъщност самият той да не е любител на философията). Поезията на Висенте Алейсандре е един лабиринт от метафори, от думи, които са и не са, думи, които тъкмо да уловиш и се изплъзват.

Октавио Пас изпълва думите с такова съдържание, че няколко съчетания между тях могат да разкажат цялото битие на човечеството. Стихотворението му “Простият живот” е може би най-яркият пример за това:

“Да повикам хляба и да се появи

на покривката насъщният хляб;

да отдам на потта дължимото, и също на съня,

и на краткия рай, и на ада,

и на тялото и на минутата това, за което молят.”

Тези думи, част от “Простият живот”, стоят в началото на епилога в “Сън” – струва ми се, говорят сами за себе си.

А после, в България, срещнах творчеството на Николай Кънчев. Творчество с всеобхватна, метафизична длан, която тропна на бюрото у дома и завинаги остави отпечатък. Тази “среща” беше изключително важна за мен, защото ме върна към мислите за това, че и тук, в нашата малка, противоречива, дребнодушна страна, могат да се раждат големи хора с взор, далеч задминаващ националните граници. Николай Кънчев е поет, който трябва да се изучава в училище, да се преиздава непрекъснато, за неговото творчество трябва много да се говори. Той е по-голям от нашата малка страна и затова трябва да свети над нея:

Лъч в очакване на свойто слънце

Докато на ъгъла отсреща

лампата прегръща се с фенера,

моето сърце поддържа нощем

непрекъснатия пулс на фара…

Аз съм стожерът на светлината,

целият от светлина, затворил

със стъкла прозорците, че може

да нахлуят тъмни метеори.

И макар че в мрака, лъч сияещ

от божествена искра, аз пиша,

че дори през тясната пролука

слънцето е вездесъщо слънце,

всичкото, което съм написал,

е привидно многотомно, сякаш

сред читалня, пълна със столове,

недостига стол за недошлия.

Николай Кънчев

Преди няколко месеца случайно попаднах на това стихотворение от Тес Галахър:

I stop writing the poem

to fold the clothes. No matter who lives

or who dies, I’m still a woman.

I’ll always have plenty to do.

I bring the arms of his shirt

together. Nothing can stop

our tenderness. I’ll get back to being

a woman. But for now

there’s a shirt, a giant shirt

In my hands, and somewhere a small girl

standing next to her mother

watching to see how it’s done.

Отдавна не се бях въодушевявала така – какво прекрасно и тъжно, реалистично и жестоко описание на женския вътрешен свят!

С това стихотворение започва тефтера ми за 2021 година. Годишните ми тефтери винаги започват със стихотворение и завършват с откъс от роман. Някак така обобщавам началото и края на този времеви период. Така всъщност текат и дните ми – сутрин с поезия, вечер с проза.

Неслучайно оставих Федя Филкова за накрая. Тази великолепна жена, която имах щастието да познавам, ми даде толкова много за четирите ни години приятелство, колкото човек понякога не получава цял живот. Понякога има хора, които са по-големи от самия живот. Федя беше такава. Светът осезаемо опустя, след като тя го напусна.

Непрежалимата Федя

Но стиховете й останаха, нося ги със себе си, заедно със спомените. И Федя, удивително, направи така, че споменът за нея, въпреки непрежалимостта и безпределната тъга от загубата на този скъпоценен човек, да бъде топъл, да носи усмивка, някак тъгата да бъде тиха, независимо колко е дълбока, да бъде смирена и странно – щастлива, пълноценна. Това го умеят единствено удивителните хора, да оставят такава следа след себе си – неописуема и толкова жива. А освен всичко друго, Федя Филкова е изключително талантлива поетеса – стихотворенията й съдържат нея, по-благородни от понятията, с които описваме човешките добродетели, болезнено женствени, по онзи силен, природен, естествен начин, по който ние, жените, можем да бъдем по-големи от самия живот и от всички думи, с които го описваме:

Без да почука

Смъртта не ми е сестра.

По нищо не си приличаме

с тази безцеремонна жена,

която влиза,

без да почука,

и без да попита сяда

насред стаята,

насред деня,

насред живота

и ми протяга ръка,

чака да я поема,

не спирайки да повтаря:

– Толкова си ми близка.

С това приключвам – с леко нежелание, защото колко още поезия има за споделяне, колко още мисли може да породи тя.

Ако културата умре, ще умре и паметта на човечеството. Ще умре разбирането за другите и за нас самите, за живота и за смъртта, за смисъла и безсмислието на съществуването ни. Културата е науката за човека. Никой не може да каже какъв е смисълът на живота, но той със сигурност изглежда по-смислен, когато го извървяваме с мислите на всички забележителни хора, оставили следа за нас.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s