Пътят на “Дом”

Признавам, че първото изречение от този пост ми беше най-трудно. Дълго се чудих как да започна описанието на този път – от къде да започна. Защото “Дом” се зараждаше в мислите ми или по-скоро в разсъжденията за хората, за света, за живота, за пътя ни до дома, много преди всъщност да седна и да излея историята. Съзнателно използвам тази дума, защото историята действително сякаш се изля от мен. 

Затова реших да разделя разказа за “Дом” в два поста. Днес ще споделя процеса по написването на “Дом”. А следващият път ще разкажа за пътя на ръкописа и какво следва след публикуването му. 

И така: 

Написах “Дом” за една година, като в това включвам и няколкото редакции, които претърпя. Редакциите не бяха големи – нямах понятие как точно трябва да изглежда една редакция и се опасявах да не съсипя текста вместо да го подобря. В някоя следваща публикация ще поговоря повече за редакцията на един ръкопис. 

С “Дом” намерих своя глас – всеки писател има свой глас, трудното е да го откриеш, но щом веднъж го откриеш, повече не се губи. При мен се получи без да насилвам нещата – пишех, защото изпитвах нуждата да го правя и не съм си поставяла за цел да издам роман. А подобряването дойде от само себе си – от многото писане. Като при всяко друго нещо и в писането опитът има голямо значение, затова колкото повече четях и колкото повече пишех, толкова по-добри ставаха текстовете ми. Когато започнах да пиша “Дом”, още в началото усетих нещо различно – в историята, в начина на писане – бях открила моя глас. С напредването на историята, добивах все повече увереност, че това, което се получава е хубаво, смислено. Не мога да опиша въодушевлението си от това откритие! Завърших последната глава със сълзи в очите – и до днес помня ярко онзи момент. Толкова бях погълната от историята, съпреживявах с героите. А мисълта, че историята е готова, има своя край – завършена е, ето го моя труд! – беше един от най-вълнуващите мигове в живота ми. Нямах търпение да я принтирам, а после непрекъснато преглеждах страниците, попивах думите върху хартията – моите думи, ето така изглеждат отпечатани – така си мислех и си представях как ще изглеждат в книга. 

Още преди да завърша историята започнах да търся информация за това как трябва да изглежда един ръкопис, когато се изпраща към издателство. Не открих такава, затова потърсих в чуждестранни сайтове и там намерих много полезна информация, която се оказа адекватна и на тукашните стандарти. Тъй като, ако я споделя тук, текстът ще се получи твърде дълъг, затова ще напиша отделен пост със стандартите, по които пиша и оформям своите ръкописи, преди да ги изпратя към издателството. 

Днес ще споделя още нещо за написването на “Дом”, което продължавам да спазвам и с останалите книги: 

Когато започвах да пиша “Дом” си дадох сметка, че ми се получава по-добре, когато пиша история, разделена на кратки глави – миг по миг, картина по картина, като пъзел – така се нареждат моите истории, това продължи и в “Нощ”. Много съм благодарна, че успях да си дам сметка за това, защото смятам, че част от причината “Дом” да се излее от мен е тъкмо тази – структурата на историята. Знаейки под каква форма искам да я разкажа, нямах нито един момент, когато да се спра пред екрана на компютъра и да не знам накъде. Нито един. Същото бе и с “Нощ”. 

Започвайки “Дом” знаех, че искам да разкажа история за малко дете лишено от обич. Само толкова. Още в началото се появи най-добрият му приятел Джейкъб и неговият топъл и уютен дом в пълно противоречие на дома на протагониста Франсоа. Тогава се появиха и Фатима и Саид, които попадат случайно на Франсоа във въпросната съдбовна нощ, когато Франсоа за пръв път прави несретното сравнение между своя дом и този на Джейкъб. В този момент се наложи да реша как ще се развие пътят му оттук насетне и каква роля ще има всеки появил се герой. Тогава започнах да мисля за образите на майката и бащата на Франсоа и тези на Джейкъб – тогава се появи решението Джейкъб да има две сестри и трябваше да реша какви образи ще бъдат те. Това бе моментът и на решението семейството на Джейкъб, това на Франсоа, и Фатима и Саид да имат различни вероизповедания. Искаше ми се да разбера как липсата или наличието на топлина и обич в едно семейство, различните вероизповедания, силата на вярата в тях, дългът към семейството, дадената мъжка дума, целеустремеността, протегнатата ръка, любовта над всичко, прошката – как тези неща съпровождат пътя на един човек, как го оформят, какво му дават и какво вземат. Това е основата на романа, еманацията му. Имайки нея, вече ми беше много по-лесно да изградя всеки образ – да имам представа какъв трябва да бъде и какъв ще бъде приносът му към еманацията на историята. С развитието на историята се появиха и останалите герои и всеки започна да се разгръща сам – на мен ми бе достатъчно да знам защо се е появил и какъв е приносът му към смисъла на моята история, а оттам насетне ги оставях да се съживят сами в хода на писането. 

Когато пиша, винаги мисля за това – за смисъла на написаното, за това какво носи то и какво отнема. Обикновено съдя по себе си – какво историята, която разкавам ми носи, какви въпроси ме кара да си задам, какво преживявам, пишейки я, и къде стигам, завършвайки я. Затова често казвам, че на първо място съм читател – дори на собствените си истории. 

Друго важно нещо за мен е плътността на героите. Независимо колко за кратко се появява в историята, героят трябва да носи своята плътност, своите противоречия, да отразява всички човешки качества, които носим в себе си – независимо кои преобладават на повърхността. Ние, хората, никога не вървим само по една плоскост, никога не сме притежатели само на едно лице – вътре в нас се слоят пластове, натрупани с вървенето по житейския ни път – някои носим от детството си, други сме оформили впоследствие, а най-важното е, че зад всеки пласт стои първоизточник. И тук писателят влиза в ролята на психолог и има задачата да разкрие тези пластове, да ги изучи, да открие първоизточниците, да ги разбере, за да може да създаде плътността на героя си. Аз приемам нещата така: героите ми не са просто герои, описани на хартия, а хора, които съществуват в паралелна действителност – в световете на книгите, но все пак светове. 

Пишейки това днес, си давам сметка, че един пост не стига за много от нещата, които бих споделила, затова явно ще има още по тази тема. Стига, разбира се, да ви е интересно. ☺️🕯

А междувременно ще се радвам на въпроси и препоръки относно това, което би било интересно и полезно да разкажа. 😊🍀

И… начало

Еха, това е първият ми пост тук. ☺️ За мен това е съвсем ново начинание, тъй като по принцип не съм сред най-социалните хора – често предпочитам да си остана у дома, обичам да стоя у дома толкова силно, че понякога се налага да ме изкарват оттам насила. 😅 А ето че тук ще споделям частици от този мой така съкровен дом или по-скоро от миговете, които прекарвам насаме със себе си, с любимите си неща, с творчеството и вдъхновението си. От сърце се надявам този блог да бъде едно полезно и смислено място и ще се радвам на обратна връзка за това какво би било истински полезно и интересно да споделя. ☺️🙏🏻 Реших първият ми пост тук да бъде с малко повече информация за мен – едно своебразно запознаване. 😊🍀

А в следващия пост ще споделя малко повече за началото на пътя, който ме доведе до издаването на “Дом”. ☺️🙏🏻📖

И така:

1. Не обичам да говоря за себе си. Смятам го за неестествено. Все ми се струва, че за един човек трябва да говорят делата му. В същото време от позицията на читател винаги съм искала да узная повече за авторите, чиито книги са оставили нещо у мен – за светогледа им, за душевността им. Затова когато написах “Дом” и се случи така, че той намери своите читатели, си дадох сметка, че ще трябва да се постарая да превъзмогна тази своя бариера. И ето ме тук – в този блог. Харесва ми да си мисля, че това са по-скоро писма, които отправям към всеки, който би се поинтересувал от човека зад “Дом”. И все пак тук няма да говоря толкова за себе си, колкото за книгите, които обичам и чета и за работния процес зад една книга, което би било полезно за пишещата част от читателите.

2. Не обичам да се снимам. Но се старая. С издаването на “Дом” си дадох сметка, че когато човек тръгне по своя път, той трябва да го върви отговорно – в моя случай това означава приемането на всичко, което идва с издаването на една книга. А сред тях е и показването на лицето зад думите.

3. Високо ценя смиреността и непринудеността у хората. Признавам, че в родната ни литературна общност – с някои прекрасни изключения – тези две качества се срещат рядко. Всъщност тези качества като че ли се срещат рядко изобщо в нашето общество. Смятам, че колкото повече получава човек, толкова по-смирен трябва да бъде. А непринудеността в общуването те доближава до човечността по принцип. Не харесвам помпозността, високопарието и възвеличаването. До голяма степен смятам, че талантът е дар свише, а даровете свише се приемат със смиреност, благодарност и с мисъл какво още, какво повече можеш да дадеш.

4. Не харесвам това, че у нас се усеща липса на подкрепа между писателите. Разбира се, със своите прекрасни изключения. Смятам, че това създава усещане за отчуждаване и у самите читатели. И ми се струва, че до голяма степен причината да не се чете много българска литература (въпреки че напоследък се забелязва промяна и това е чудесно) е именно у авторите, отношението им един към друг и отношението им към литературата като цяло. Приемането на литературата като универсален закон за просветлението на едни и мерило за интелигентност у други е неточно и арогантно. Все ми се струва, че великите класически произведения от миналото са… велики класически произведения от миналото. Те са дар за човечеството и единственото, което можем да правим е да им се радваме и да ги ценим. А литературата днес – времето ще покаже кои произведения ще надживеят авторите си, а междувременно нека просто бъдем хора, които споделят една обща любов – любовта към думите.

5. Имах бурно тийнейджърство – това е и причината за двете татуировки на ръцете ми. Направих ги сама с игла и туш за татуировки, когато учех в Швейцария. Нямам намерение да ги премахвам – напомнят ми за онова време, а аз дълбоко го ценя като част от моя път, довел ме до днес.

6. С издаването на “Дом” сбъднах своя детски блян. Действително е така – ако някой ми бе казал преди време, че толкова често ще повтарям тази фраза, нямаше да му повярвам. Но пътят на един живот често е неведом и непредвидим. Моят не винаги беше лесен, но стигнах до тук – до сбъдването на онзи блян, който дори не смеех да нарека мечта.

7. В момента живея в София с трите си деца. Винаги съм искала да имам голямо семейство – никак не е лесно, но е благословия.

8. Следя политическото положение в страната и по света. Винаги съм се интересувала от история – историята на нашата цивилизация като опит да се разбере и обясни пътя ни до тук. Истината е, че винаги съм се интересувала от историята на човечеството с тих ужас, осъзнавайки, че ние непрекъснато повтаряме тази история. Без поука. И сега следя политическото положение у нас и по света с тих ужас. Вторият ми роман “Нощ” се развива по времето на Втората световна война – в някой следващ пост ще поговоря повече за книгата, но освен интереса ми към историята и към Втората световна война, причината да напиша история, развиваща се в онова време е желанието да съпреживея, за да не повтарям – и може би да се поуча. Иска ми се такива книги, с подобни тематики, да се появяват все по-често – сега, повече от всякога, имаме нужда от това.

9. Не гледам телевизия. За мен това е не просто загуба на време, а дори ще си позволя да използвам думата поквара. Всъщност телевизията като инструмент би могла да бъде изключително полезна, но както често се случва, човешката природа е по-силна от светлите идеи. Понякога гледам предавания по образователни канали – един в частност. И това е причината да не изхвърля телевизора у дома на боклука.

10. Почитател съм на изкуството във всичките му форми – музика, изобразително изкуство, театър, кино и разбира се – литература. Двете ми дъщери участват в един прекрасен филм на Яна Титова – “Доза Щастие”, който ще се появи в кината през ноември тази година. Беше страхотно изживяване. Гордея се с тях.

Добре дошли



Добре дошли в моето кътче за споделяне на любовта към думите. Идеята за този блог се роди преди време, но едва сега успявам да я осъществя. Помня как, когато “Дом” бе готов да тръгне по пътя на издаването, неуспешно търсех информация за този път – накъде, как. Никой от познатите ми български автори не споделяше в социалните мрежи нещо за този път за разлика от чуждестранните им колеги, на чиито страници или блогове успях да намеря необходимата информация, която ми даде увереност, че изпращам ръкописа си в професионален вариант. И така се роди идеята за този блог. Тук ще споделям с вас опита си с писането и издаването на роман, творческия си процес, нови мои проекти и романи, а също и любими и прочетени книги, любими цитати, мисли, поезия, музика и филми.

Надявам се да ви бъде приятно и полезно.

Камелия Кучер