Пътят на “Дом”

Признавам, че първото изречение от този пост ми беше най-трудно. Дълго се чудих как да започна описанието на този път – от къде да започна. Защото “Дом” се зараждаше в мислите ми или по-скоро в разсъжденията за хората, за света, за живота, за пътя ни до дома, много преди всъщност да седна и да излея историята. Съзнателно използвам тази дума, защото историята действително сякаш се изля от мен. 

Затова реших да разделя разказа за “Дом” в два поста. Днес ще споделя процеса по написването на “Дом”. А следващият път ще разкажа за пътя на ръкописа и какво следва след публикуването му. 

И така: 

Написах “Дом” за една година, като в това включвам и няколкото редакции, които претърпя. Редакциите не бяха големи – нямах понятие как точно трябва да изглежда една редакция и се опасявах да не съсипя текста вместо да го подобря. В някоя следваща публикация ще поговоря повече за редакцията на един ръкопис. 

С “Дом” намерих своя глас – всеки писател има свой глас, трудното е да го откриеш, но щом веднъж го откриеш, повече не се губи. При мен се получи без да насилвам нещата – пишех, защото изпитвах нуждата да го правя и не съм си поставяла за цел да издам роман. А подобряването дойде от само себе си – от многото писане. Като при всяко друго нещо и в писането опитът има голямо значение, затова колкото повече четях и колкото повече пишех, толкова по-добри ставаха текстовете ми. Когато започнах да пиша “Дом”, още в началото усетих нещо различно – в историята, в начина на писане – бях открила моя глас. С напредването на историята, добивах все повече увереност, че това, което се получава е хубаво, смислено. Не мога да опиша въодушевлението си от това откритие! Завърших последната глава със сълзи в очите – и до днес помня ярко онзи момент. Толкова бях погълната от историята, съпреживявах с героите. А мисълта, че историята е готова, има своя край – завършена е, ето го моя труд! – беше един от най-вълнуващите мигове в живота ми. Нямах търпение да я принтирам, а после непрекъснато преглеждах страниците, попивах думите върху хартията – моите думи, ето така изглеждат отпечатани – така си мислех и си представях как ще изглеждат в книга. 

Още преди да завърша историята започнах да търся информация за това как трябва да изглежда един ръкопис, когато се изпраща към издателство. Не открих такава, затова потърсих в чуждестранни сайтове и там намерих много полезна информация, която се оказа адекватна и на тукашните стандарти. Тъй като, ако я споделя тук, текстът ще се получи твърде дълъг, затова ще напиша отделен пост със стандартите, по които пиша и оформям своите ръкописи, преди да ги изпратя към издателството. 

Днес ще споделя още нещо за написването на “Дом”, което продължавам да спазвам и с останалите книги: 

Когато започвах да пиша “Дом” си дадох сметка, че ми се получава по-добре, когато пиша история, разделена на кратки глави – миг по миг, картина по картина, като пъзел – така се нареждат моите истории, това продължи и в “Нощ”. Много съм благодарна, че успях да си дам сметка за това, защото смятам, че част от причината “Дом” да се излее от мен е тъкмо тази – структурата на историята. Знаейки под каква форма искам да я разкажа, нямах нито един момент, когато да се спра пред екрана на компютъра и да не знам накъде. Нито един. Същото бе и с “Нощ”. 

Започвайки “Дом” знаех, че искам да разкажа история за малко дете лишено от обич. Само толкова. Още в началото се появи най-добрият му приятел Джейкъб и неговият топъл и уютен дом в пълно противоречие на дома на протагониста Франсоа. Тогава се появиха и Фатима и Саид, които попадат случайно на Франсоа във въпросната съдбовна нощ, когато Франсоа за пръв път прави несретното сравнение между своя дом и този на Джейкъб. В този момент се наложи да реша как ще се развие пътят му оттук насетне и каква роля ще има всеки появил се герой. Тогава започнах да мисля за образите на майката и бащата на Франсоа и тези на Джейкъб – тогава се появи решението Джейкъб да има две сестри и трябваше да реша какви образи ще бъдат те. Това бе моментът и на решението семейството на Джейкъб, това на Франсоа, и Фатима и Саид да имат различни вероизповедания. Искаше ми се да разбера как липсата или наличието на топлина и обич в едно семейство, различните вероизповедания, силата на вярата в тях, дългът към семейството, дадената мъжка дума, целеустремеността, протегнатата ръка, любовта над всичко, прошката – как тези неща съпровождат пътя на един човек, как го оформят, какво му дават и какво вземат. Това е основата на романа, еманацията му. Имайки нея, вече ми беше много по-лесно да изградя всеки образ – да имам представа какъв трябва да бъде и какъв ще бъде приносът му към еманацията на историята. С развитието на историята се появиха и останалите герои и всеки започна да се разгръща сам – на мен ми бе достатъчно да знам защо се е появил и какъв е приносът му към смисъла на моята история, а оттам насетне ги оставях да се съживят сами в хода на писането. 

Когато пиша, винаги мисля за това – за смисъла на написаното, за това какво носи то и какво отнема. Обикновено съдя по себе си – какво историята, която разкавам ми носи, какви въпроси ме кара да си задам, какво преживявам, пишейки я, и къде стигам, завършвайки я. Затова често казвам, че на първо място съм читател – дори на собствените си истории. 

Друго важно нещо за мен е плътността на героите. Независимо колко за кратко се появява в историята, героят трябва да носи своята плътност, своите противоречия, да отразява всички човешки качества, които носим в себе си – независимо кои преобладават на повърхността. Ние, хората, никога не вървим само по една плоскост, никога не сме притежатели само на едно лице – вътре в нас се слоят пластове, натрупани с вървенето по житейския ни път – някои носим от детството си, други сме оформили впоследствие, а най-важното е, че зад всеки пласт стои първоизточник. И тук писателят влиза в ролята на психолог и има задачата да разкрие тези пластове, да ги изучи, да открие първоизточниците, да ги разбере, за да може да създаде плътността на героя си. Аз приемам нещата така: героите ми не са просто герои, описани на хартия, а хора, които съществуват в паралелна действителност – в световете на книгите, но все пак светове. 

Пишейки това днес, си давам сметка, че един пост не стига за много от нещата, които бих споделила, затова явно ще има още по тази тема. Стига, разбира се, да ви е интересно. ☺️🕯

А междувременно ще се радвам на въпроси и препоръки относно това, което би било интересно и полезно да разкажа. 😊🍀