За творците и трибуните

Често разсъждавам доколко е необходима самотата за съзиданието. И изобщо какво дава самотата и какво отнема, и къде е здравословната граница между двете. В историята на творчеството има немалко примери за истински гении в съзиданието (тук между другото включвам и физиката, понеже веднага се сетих за Айнщайн, който винаги ми е бил интересен като личност), които обаче се провалят като човеци – като съпрузи, родители, приятели.

За да създадеш нещо, което ще остане след теб, което ще продължи да дава дълго след като ти си напуснал този свят, е нужна доза отчуждение от действителността, потапяне някъде другаде, по-надалеч, по-нависоко, някъде, откъдето да съзреш онова, което впоследствие ще продължава да дава дълго след теб. Нещо, което е колкото твое, толкова и донесено от другаде, по неведом път. Винаги съм вярвала в това и, четейки биографиите на такива личности, често съм се убеждавала във вярата си. В същото време обаче, действителността еднакво е извор – миналото, съвремието, изобщо светът. И неделима част от съзиданието, от творчеството. Често се питам доколко е необходимо, доколко е задължително дори, да бъдеш човек, когато си гений или, ако не гений, то поне един дълбоко талантлив човек, чието творчество или откритие оставя следи. Едва ли има еднозначен отговор на този въпрос. Забелязала съм, че ми е по-приятно, по-задоволително да чета книга на човек, който е живял достойно. Радвам се, когато открия, че любим писател е бил стойностен човек – чистосърдечен, скромен, макар и със своите странности. И в този дух, се разочаровам, когато открия, че любим писател е бил човек с недотам добри качества – користен, егоцентричен, суетен. Което обаче далеч не означава, че преставам да харесвам творчеството му.

Виктор Юго, един от любимите ми писатели, написал велики, вечни, далновидни произведения, който обаче е бил противоречива личност.

Чувала съм да казват, че творците винаги са суетни, не съм съвсем съгласна с това. Тази генерализация, като всяка друга, е неточна. Няма как да бъде точна. Хората са твърде различни и твърде много фактори по житейския ни път ни определят, включая и предопределеността, която всеки носи в характера и нрава си, за да могат изобщо генерализациите да бъдат точни. А и борбата с егото е нещо, за което страстно апелирам, та няма как да се съглася с твърдението за суетата, тъй като така ще подкопая основите на собствения си призив. Тук веднага мога да се пошегувам с едни любими мои думи на К. С. Луис: “Бях много сърдит на Бог задето не съществува” (цитирам по памет).

Днес, в ерата на социалните мрежи като инстанции, като своеобразни трибуни или претъпкани площади от народ, който повече се надговаря, отколкото се изслушва, къде е мястото на твореца? Напоследък разсъждавам върху това.

Къде е границата между самотата като извор на вдъхновение и като процес на съзидание, и присъствието в действителността, в съвремието като извор отново на вдъхновение и като начин творецът да бъде “тук”, за да може да вдигне огледалото. Защото често творците правят тъкмо това – вдигат огледалото, от което всички така усърдно се крием и в което се страхуваме да се видим.

Отново нямам еднозначен отговор на този въпрос.

Клайв Стейпълс Луис, друг любим писател, когото много харесвам и като личност.

Знам само, че самотата е необходимост за вдъхновението, а също и осъзнаването на действителността. Понякога обаче се случва осъзнаването на действителността да ограби вдъхновението.

В книгите си винаги се обръщам към миналото. Не защото вярвам, че хората тогава са били твърде различни – всъщност историята на човечеството съвсем ясно ни показва, че различни са били повече обстоятелствата, отколкото човешката ни природа. Предпочитам да се обръщам към миналото, поради една съвсем простичка причина: съвременната действителност ограбва вдъхновението ми. Не отделният човек, а съвременната действителност като понятие. Липсват ми твърде много неща, за да мога да се взирам дълго в нея, оцелявам в съвремието си, съсредоточавайки се върху собствените ми ценности – семейството, вярата, поривът към запазване на достойнство във всяка създала се ситуация, опитът да приема и да простя на себе си, на другите, на света, опитът да разбирам, да проявявам емпатия (често с егоистична цел, признавам, за да мога самата аз да продължа да вярвам), и погледът към любимите ми неща – литературата, гениите в нея, в психологията или в науката, историята на човечеството. Това е моят начин да оцелея и да бъда.

Признавам, че понякога губя вяра в човечеството, но слава Богу, всеки път се намира някоя човешка история, някой човек, който да ми върне, да го наречем, вдъхновението. Тъкмо за такива човешки истории пиша в моите книги – една протегната ръка от мен към мен и към всеки, който ведно с мен има нужда от нея.

Джон Роналд Толкин, още един любим писател, който е бил и удивителен човек. Близък негов приятел е Клайв Стейпълс Луис, който, живял през съзнателните си години като атеист, на трийсетгодишна възраст се връща към вярата благодарение тъкмо на Толкин.

Миналото е извор. Най-вече на поука. Това се опитвам да извличам от него, включително и в моите истории.

В момента чета “Кореспонденция (1916 – 1955), Алберт Айнщайн, Макс Борн” и си мисля: къде са днес светлите идеи, къде е днес светлината, която би трябвало да извира от творчеството и от творците. Къде е мястото й в този разюздан социален, виртуален свят. Чува ли се гласът й? Други викат много по-силно. От обърнати щайги на площада пред екзалтираната тълпа.

И също си мисля: дали е било същото и преди? Дали ние сега чуваме тези гласове далеч по-ясно, отколкото съвремието им. Вероятно. Ако погледнем развоя на историята.

Мисля си и друго – за писането на писма също се изисква талант. Изобщо изразните ни умения – умението да водим разговор, кореспонденция, дори спор – изискват, освен възпитание, култура, широкоскроеност, познания и опит – и талант.

Прекрасна книга, която препоръчвам и на млади пишещи хора – има нещо в добре написаното писмо, нещо, което може да помогне като опит дори при писането на роман.

В днешния модерен, забързан и посредствен свят, отдавна сме забравили тихата наслада от прочитането на красиво написано писмо, с внимание и уважение към всяка дума, към мелодията на всяко изречение. Забравили сме обаче и културните норми на общуване. Като един истински консервативен човек (което далеч не смятам за задължително добро качество) често изпитвам вътрешна съпротива към социалните мрежи, макар да се старая да имам активно присъствие там, защото такъв е днешният свят, такива са изискванията му. Но напоследък си дадох сметка, че до голяма степен съпротивата ми (която нараства с времето) идва от начина, по който голяма част от хората общуват в социалните мрежи. Често говорим за вредите от социалните мрежи, опитваме се да ги спестим на децата си доколкото е въможно. Но всъщност можем да спестим много повече – и на децата ни и на себе си – ако си припомним културните норми в общуването, във воденето на разговори и най-вече – в споровете. Много по-полезно би било вместо да налагаме своята истина, да се опитваме да разберем чуждата. Споровете, когато не се водят с порив за знание, с желание да научим нещо от опонента си, да чуем неговата истина, да надградим знанията си – са безсмислени. А когато се водят без уважение – недостойни. У дома се опитвам да науча на това децата си, а се оказва, че този урок не е усвоен от озадачаващо голям брой възрастни хора, от които също озадаващо голям брой са четящи, пишещи и изобщо хора, свързани с културата. Разбира се, всичко казано дотук е с уговорката, че както често се случва в живота, така и в това мое мнение има прекрасни изключения – винаги държа да подчертавам това.

Понеже темата е кореспонденции – ето още една чудесна книга.

А “Кореспонденция (1916-1955)”, която представлява писма между Алберт Айнщайн и Макс Борн (основно, като в кореспонденцията понякога се включва и съпругата на Макс Борн – Хедвиг) е книга, която силно препоръчвам. В нея могат да се проследят не само разговори, свързани с работата им, ами чисто човешките отношения между тях двамата, семействата им, близките и познатите, колеги учени, както и случващото се по света в онези така бурни години. Изключително интересна книга, и за мен – много полезна и дори ценна. Надявам се, освен удоволствието от четенето, тя да донесе и повод за размисъл относно начина, по който общуваме с околните – в разговори, писмено или в спорове. И накрая ще завърша с една мисъл, която винаги ме развеселява. Понякога я приписват на Огден Наш, но не съм напълно сигурна, че е негова. Една съвсем подобна мисъл, най-вече по смисъл има и изречена от Марк Твен. Но лично на мен тази ми харесва повече, тъй като е по-кратка и закачлива. Тя гласи: “Когато спориш с глупак, първо се увери, че той не прави същото.”

5 thoughts on “За творците и трибуните”

  1. Великолепен вдъхновяващ текст, от които думите като вълшебни заклинания изплуват в действителността и я променят. Правят я по-цветна, по-красива, по-музикална, по-сладка.
    Благодаря за възможността да го прочета.

    Like

  2. Чудесни размисли, каращи и читателя да помисли над всички тези неща, за които пишеш.
    Самотата и всичко това, което води след себе си ли прави творецът творец, тя ли го инспирира – когато си сам суетата изчезва, изчезва посредствеността на другите, а и твоята. Идва вдъхновение да твориш, да пишеш, да си по близо до Бог и Съзиданието, дори и в надрелигиозен смисъл.
    Но понякога боли, мисля си че човек трудно би могъл да я запази за дълго време, душата като че ли има нужда от среща и с други души, иначе би тъгувала.
    Осъзнаването на действителността ограбва вдъхновението само когато станеш неин роб, когато решиш да живееш като масата и се слееш с нея. И да, трудно е да намериш границата, всеки има семейство, деца, задължения. Може би отговорът на въпроса къде е границата, е че не трябва да се слага ясна граница, според мен един творец е чувствителен и гъвкав по рождение, той съумява бързо да премине от една в друга реалност, от самотата към присъствието в действителния живот, за да може едновременно и да се отделя от тълпата, но и да й показва нейните недъзи, и недъзите на съвремието в което живее/живеят.
    Средата също е важна, хубаво е да срещаш цветни хора по време на земния си път, сродни души, с които ти е приятно да общуваш и които не биха ти попречили да запазиш високите вибрации и вдъхновението си, породени от периода на самотата.
    Относно съвремието и миналото, могат да се кажат наистина толкова много неща, съгласен съм с всяка твоя дума, бих обобщил просто, че нещата преди бяха истински, а сега се среща толкова много фалш навсякъде, накъдето и да се обърнеш, каквото и да прочетеш, когото и да срещнеш, че на човек му се иска да остане в онези истинските чернобели времена, когато обаче се усещаха всички цветове и сокове на живота и света с всяка пора на кожата и с всяко поемане на въздух.
    Камелия, отваряш толкова много теми и подтеми за размисъл, малки ниши, в които човек може спокойно да седне, и да поразмисли над обрисуваните от теб чрез слова картини, или дори и само да съзерцава. Благодаря!

    Like

    1. Всичко това е толкова хубаво казано, че заслужава свое пространство, където тези думи да останат и да бъдат четени – радвам се, че този блог се оказа едно своеобразно пространство за тези твои размисли, още повече, че са провокирани от моите – ето това е онзи обогатяващ обмен, така осезаем, че сякаш има своя плътност. Често разсъждавач върху мислите – изобщо човешкото съзнание – откъде извират те и колко широко е човешкото съзнание всъщност, колко по-богат е вътрешният ни свят спрямо с този, който ни заобикаля. И колко много можем да извлечем от него, да почерпим силата да съзидаваме и извън самите себе си – навън. Съгласна съм с всяка дума от споделенето от теб – самотата е може би като сито, което пресява наситените моменти, срещите, хаотичността на света, посредствеността му, но и срещнатата тук и там човечност, историите, образите, дори шумовете на света – те се разграждат в самотата, тя пресява нужното от ненужното, смисленото от безсмисленото и така се получава, че самотата е сякаш бременна – в нея се зараждат нови мисли, нови усещания, различна осъзнатост на нещата. А после се ражда нещо – вдъхновение или пък нов пласт на твоята същност.
      Благодаря от сърце за споделените мисли!

      Like

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s